Залезник

Не поезия, а строфизъм.

[pylnigluposti]

Пристигнах

Протягам се, но сега докосвам вече портите.

Били са за нещо прави тези религиозните.

Затварям очи и се усмихвам на слънцето. Чува се някаква хубава музика надалече. Забравям вече колко катерене беше, колко багажът тежеше.

Щастие - тази дума е мръсна, замърси ли сме я всеки със своето тълкуване. Никога не е ставало дума за усмивки.

Не е било за удобства, не липсата на болести или болка, дори не е обратното на тъга. Винаги просто е означавало

да приемеш всичко каквото е.

Да си спокоен в лицето на живота. Да го прегърнеш, с гадостите, с остриетата, с мъките, със загубата, и също с прекрасните картини, с хубавите залези, със свежите утрини.

Побутвам портите.

Със споровете с родителите, и после с блаженството на това да им избягаш от погледите.

Те се разтварят и ме пръска слънчево спокойствие в лицето.

Със самотните вечери, в тези от които страдах без успокоение и в тези от които се наслаждавах на малкото свобода която имам.

Тръгвам напред по пътеката.

С низините и сега с този връх на който стоя.

Приех ги всичките. Сега съм някъде там горе и летя.

- Светилник

[pylnigluposti]

Можеш просто да се носиш

В ада намериха че са изчезнали едни черни окови за души. В рая пък някой се оплака, че мехлемът за спокойствие му го няма.

И се притесниха двете кралства, че са се родили хора на земята, които ще привикнат на клетката приживе и няма да мечтаят за нещо повече.

И се родиха Живеещите. Които не ги е страх от горе или долу, които не виждат в добро и в лошо, а обичат най-вече бира с фъстъци.

Те видели как хората са приковани към желанието все да станат някои. Та се решили да не станат никои, така все още са в окови,

но поне не им пречи, защото на никъде не отиват.

И видели, че с притеснение не става. Емоции винаги ще има, последствията винаги ще дойдат. Та не си дават зор да бягат,

просто гледат света, вътрешния и външния, с умерено, приспивно спокойствие.

И живеят.

Не се знае точно къде ще отидат, те толкова са хора колкото докоснати от бога. Няма да ти донесат щастие или късмет, но с тях можеш просто спокойно да си поживееш.

Не е само нагоре и надолу. Знам че са така любимите истории, но в живота има трети път и по него хората се носят,

и душите им не тежат.

- Без багажник

[pylnigluposti]

Бележки от първото спокойно лято, част 3.

Август подминава, но този път няма да е толкова зле. Облаците на Септември прииждат, но не са навъсени,

не носят наново страхове.

То няма вече от какво да те е страх. Дълго мъкнеше, през какво мина, но сега ще стане наново добре, сега ще са ти хубави дните.

Защото тя ми каза да се усмихвам повече. И после и тя се усмихна, прикрито, и тогава си намира човек причина. То не му трябва много,

само малко почивка от мислите.

Остави бакшиш на ежедневието, не се забравяй в щастието, но после си дай един час на душата да свети свободно, да си спомни

каква точно беше целта.

И погледай някой друг залез, те идват безплатно и са хубав фон за бира и непринудени разговори. Ще се учудиш колко ти харесва.

Не е в ситуацията, а във възприятието. Ако успееш да се убедиш, че всъщност не е толкова тъмно, то дори облаците ще са хубави.

То не му трябва много, най-вече да го искаш.

- Без багажник

[pylnigluposti]

Задава се сивота

Спомням си есен, излизам навън и ме блъска студа в лицето. Слънце и безкрайно синьо в небето,

на фона на огън от листата червени.

Спомням си комфорта на прегръдки рано сутринта. Спомням си хубави неща. Имах толкова много,

а така и не го видях.

Тази есен идва мрачна. В тази есен ще се чудя накъде отивам и няма да знам как да се прибера. Поне да си бях запазил

някаква частица от тогава, някой лъч, да ме грее, да му се радвам. Но си оставих само тези спомени, които се вгорчиха още рано,

да си ги дъвча сега сам.

Единственото нещо по-лошо от това, че нищо не запазих, е че не съумях за тези години нещо по-хубаво да си направя.

- Без багажник

[pylnigluposti]

Една поправка

Понякога вървиш към възмездието, дълго търсено, уж разбрано и нужно, на няколко пъти оставяно, но в крайна сметка отново избрано,

само за да вдигнеш юмрука в кулминацията на всичко и да видиш, че животът отсреща дори не се помръдва.

Има разбиране в очите му. Ръцете не се вдигат да се пазят, не ти се усмихва снизходително и не те обвинява, че си тук с тези чувства.

Понякога грешките се разбират. Понякога враговете и мъчителите ни искрено съжаляват за каквото са ни причинили и тогава няма сладък край.

Тези истории които все чуваме, за доброто и за злото, за героите и за демоните, за правдата и за злините,

май са си просто истории.

Животът не е толкова добре структуриран. Може да гониш нещо с години, само за да се стопи пред очите ти и ти да останеш празен и без смисъл.

И аз казвам - вместо да гледаш успеха, виж как можеш да се провалиш. Не за да се урочасаш, а за да знаеш как да се изправиш

ако стане така, че се спънеш и паднеш.

- Без багажник

[pylnigluposti]

* * *

Мечтата е да гледам залези.

Важно е човек да знае къде иска да пристигне. Твърде често виждам хора, които кроят големите планове,

отнемащи толкова време, че не знаеш кога ще можеш да се порадваш на някое постижение.

Човек обича да преследва цели, внасят драма в ежедневието ни, но то може внезапно да секне.

Затова си държа плановете малки и изпълними. За мен разбрах, че не ми трябват романи от по хиляди страници.

Та мечтата е да гледам залези, с нея, ако е възможно, но не настоявам ако не иска, на малък балкон някъде, но може и да е на пейка, и нека да е в чужбина, където не разбирам езика.

Вечерта ще е хладка и ще има малки розави пухчета в небето. И няма да има утре, дори няма да си спомням днес, ще е всичко просто залез и ще потъна тогава в спокойствието вътре в мен.

Тогава наистина ще усетя щастието от това да живея.

Защото насладата от живота може да дойде и от съвсем достижимите неща, евтини и прости, и човешки,

стига да ги приемеш за достатъчни.

Достатъчно ми е да гледам залези, всичко друго винаги е било просто бонус.

- Без багажник

[pylnigluposti]

Бележки от първото спокойно лято, част 2.

Ако знаех, че днес е последният ми ден, нямаше много да се промени.

Щях да им кажа да се видим, но едните май пак ще са заети, ще си се извиняваме и успокояваме, за нещо изпуснато ще съжаляваме...

а другите да твърде далеч, не стига един ден да ги стигна.

На баща ми няма да се обадя и няма да му вдигна когато майка ми му каже. Такова семейство станахме.

Ще ми е тъжно за брата ми. Ще ми е тъжно за стаята ми - като ме няма, кой ще седи да гледа залеза, да попива розавата му красота,

и да се надява, че някога нещо ще се промени? Брат ми си спуска щорите вечер, не гледа на запад с желание.

В моят свят ще е тъжно, защото не можах да го споделя както трябва. Тези думи тук са твърде неуки, защото аз така и не се научих.

Но това е горе-долу, няма пиршества или такива подобни, нямам какво да удавям в алкохол, защото не съжалявам за толкова много.

Щеше ми се малко повече, но като не става, такова е. Късмет е да съм тук, така че е късмет и да не съм.

Това е то, спокойното лято. Иначе си го представях, но като се замисля - няма как иначе да бъде.

- Без багажник

[pylnigluposti]

Не мога да го променя, но поне да отбележа

Днес видях тъжни хора и не знаех какво повече да кажа.

Познавам ги не толкова по сълзите, а по замечтания поглед с който гледат само и единствено утре.

Днес ще изтърпят, бъдещето вече е измислено, планувано, трябва само утре да се получи чудо, и след това всичко ще е наред.

Трябва само малко късмет. И всичко около тях поддържа мечтата, а часовете си минават, забравени, защото не са важни, стига да са минали.

И изглежда ежедневието е разнообразно, виж по новините е все нещо ново, виж клюките се изменят, виж всяка година ваканцията

е на малко по-различно място.

Тъжни хора. Аз си водя бележки, години вече минаха, а все така днес не става утре.

Да си сложиш щастието в депозит с надеждата, че сега като страдаш, после ще ти се върне с лихва. Но тъжните хора не предполагат,

че банката ще фалира, защото то никога не е имало банка. И когато утре ще ти е последният ден, моли се да не се замислиш,

че е можело да не чакаш утре, а просто да си го направиш днес. Някои религии друго ще ти кажат, но не е ли твърде жалко

че всеки ден толкова хора страдат.

- Без багажник

[pylnigluposti]

Дълга и широка

Събирам си бурените от градината.

Казах си, че най-сетне ще я оправя. Дори си купих ръкавиците, виж - и от мен май човек ще стане. И накрая наистина човек стана.

Градината още не изчистена. Стари приятелства бодат като ходя. Връзки оставени, неподдържани, дълбоки корени хванали,

изсякох им короните, но сега стърчат дънери още, кой пък тях ще вади.

Не е че нямах време, просто го влагах в друго, в къщата си. Не че нямах сили, просто свикнах да дърпам всичко с мен.

Живееш и стигаш до точка в която разбираш, че нищо не е толкова лесно. Всичко с цената. Всичко с проблемите. Нищо не отнема просто час,

все има петнайсет минути преди, и поне половин час след.

Кой е този на снимката в брошурата за пестициди, така широко да се усмихва, да мами, че можело и добър живот да имаш -

къде го?

Виждам го само през прозореца, където имам ниски завески, който тъкмо скриват бурените, да виждам само небето с облаците.

И сега си събирам бурените в градината. Само през уийкенда, че няма друго време. Удря ме реалността и разбирам защо сякаш нищо не върви -

като не изчистиш плевелите, как нещо друго да расте? Те изпиват водата и завзимат светлината -

трябва да се почне на чисто. Успех да го побереш в уийкенда.

- Без багажник

[pylnigluposti]

Производен

Кисело мляко, както винаги съм ял. Но сега не ме вижда. И затова си добавям щедро ядки, канела, овес и какао.

Не схващаш насладата на нещо докато не спре някой да ти хвърля снизходителни погледи или да ти цъка, че си му хабял

какаото, което той така или иначе не ползва. Само го плаща, а то е не кой знае колко скъпо.

И петия път когато ядох кисело мляко далеч от него, си сипах вътре от мюслито - захарно, не засищащо,

и ядох докато ми стана лошо.

Чак на двайсетия път разбрах, че сладостта е просто измама, всъщност не обичам толкова захар, предпочитам стафиди и ядки.

И сега вероятно ще ми остане завинаги, киселото мляко с какаото и с овеса, с някоя друга подправка, вероятно докато си пия кафето.

И той няма да е там да ме гледа, няма да ми критикува забърканото, няма да ме гали като го слушам, но тук е урокът за себетърсещите -

ще ми остане завинаги киселото мляко. Това, което сме ние, е избрано далеч преди някой да знае. Дори и да не ни харесва,

с промяна или без, накрая винаги сме продукт на него и на нея.

- Без багажник

[pylnigluposti]

Поне го имах

Нещата се променят.

Онзи ден минах покрай перваза на първия етаж, където почуквах по щорите, а ти гасеше фасовете

в препълнена купичка, взета назаем от някой.

Доста си говорихме за какво ли не, пречехме на съседи и на минувачи, но ти не искаше да ти пука, а аз просто се взирах

в пушека на тъмните ти кичури.

За какво ти е телевизия, като с теб все имаше нова тема. Можеше да ходя на театър или просто да попивам драмата

за поредната приятелка с поредния приятел.

И все беше леко, скачахме от ирония в ирония. Да се смееш за някаква глупост е източник на няй-искрения смях.

А поезията... Поезията си я четях в залезите, които всяка вечер ни караха да млъкнем за половин час

и да гледаме огъня им в тишина.

Ако ме питаш живял ли съм живот тогава, ще кажа да. Само заради нея. Хората го правят смислен, не екскурзии или неща.

Онзи ден купичката ти я нямаше. Сега на перваза има само саксия с розмарин, неполиван разбира се. Седнах под прозореца и си припалих.

Загасих фаса в розмарина. Ти щеше да се смееш, щеше да лъхаш на дим с твоите кичури, щяхме да си говорим и да гледаме пак залеза.

Значи такова било след като свършат хубавите времена. Остава ни само да ги помним. Май и аз трябва да си взема

купичка назаем от някой.

- Без багажник

[pylnigluposti]

За насладата

На човека, с когото не искам повече да ходя по планините

Разбрах, че да се наслаждаваш наистина не е за всеки.

Уж ти харесала тишината, но дори за малко не млъкна. Уж ти хареса студа, но не спря да се завиваш.

И после едно "Ама нищо...", и отново до никъде не стигна. А аз се чудя защо не усещам в тебе нищо човешко.

Ти си кух, нещата ти се случват отвън, на думи, трябват ти снимки. А вътре нищо не достига, емоцията няма в какво да попие.

Плъзга се по теб, като дъжд по пате.

Не се интересуваш какво могат боровете да направят в сърцето, ако просто за малко поседиш и ги погледаш, ако просто се оставиш

с празна глава и отворена душа да поемеш тази картина.

В тебе само сухота. Ни една истинска усмивка, ни една емоция да се чете в тези очи и в това лице.

И да те питам на теб кога за последно ти хареса нещо изненадващо, без да го очакваш или да го знаеш?

По начина по който говориш, като доклад с някои анекдоти, си личи, че отдавна е било.

- Без багажник

[pylnigluposti]

Дъвча изречения

Изправям се пред залеза, пред светлините на спирката, пред празния, захвърлен куфар

и казвам каквото в мен държа.

Ей така, да усетя вкуса на думите в устата. По вкуса се разбират много неща.

Дали са изкуствени, от глава а не от сърце направени. Дали ще вгорчат допълнително вече горчивата ситуацията. Дали ще те оголят пред другия, не да ги смекчаваш или поправяш,

дали казват каквото в теб държиш.

Винаги ме е страх от това какво ще излезе от моята уста - не знаех силата на думите докато не се сринах с тях и докато не ги използвах

наново с тях да се издигна.

И сега, по залез вечерта, чакащ автобуса на тази спирка, оставил ненужния багаж назад,

упражнявам какво ще ти кажа.

Търся правилните думи, тези от сърце, тези, които няма да ти пречат, тези които ще ме сринат,

но с които после пак ще се издигна.

- Без багажник

[pylnigluposti]

Не обичам да пиша за това

Толкова грозота има навсякъде, толкова причини да искаш да се свиеш на кълбо и никога да не се отваряш към света.

Отвън - заплахи и хора, които не са хора, отвътре - страх, притеснения, тревоги, няма истини освен твоите собствени, няма решения които да работят за всички.

Май да си спокоен е просто картина в галерия - виждаш я за малко, поемаш я, радваш се че е там и че някой я е направил,

и после се прибираш, знаейки че въображение, не истина.

Проблясък в това ежедневие, в което един към друг сме груби, едни са нечовеци, други пък загубили причината въобще нещо да чувстват.

За жалост започва да изглежда сякаш хубавите, тихи сутрини през лятото, с кафето и с лекотата в сърцето са само за тези, които успяват

да забравят за света около тях.

Истината е, че тук няма хубави неща, а дори и да има, те биват засенчени от лъскави повърхности и блестящи думи, които сме се убедили, че си струват.

Как да го наречеш наивност, като измамата може да е толкова добра че ние сами да се убедим, че е истина?

Тук няма хубави неща. А още по-лошото е, че няма и хубави решения.

Уж да се променяме, но въпросът е в какво?

- Без багажник

[pylnigluposti]

Адско положение

Любовта не стига далече в ада.

Още по-малко във вечерите в които е тихо, а не би трябвало.

И накрая думите се оказват абсолютно недостатъчни, защото "Обичам те" работи само когато си тук

и ми го казваш не от нужда, а за да нарушиш моята тишина.

Спирам да се надявам че някога така ще стане. Май положението ми винаги е било...

- Без багажник

[pylnigluposti]

Постзалезник

Стъпка след стъпка.

Тя ми каза, че трябва повече да се радвам на каквото съм успял да постигна.

Но то е просто стъпка след стъпка по същия път който вървя за пети път тази седмица.

Не че съм недоволен, просто не ми идва да се усмихвам.

"Ще стане по-добре" са любимите думи на родители и на учители, които не виждат талант в теб.

Но аз вече знам по-добре. Дори като си постигнеш мечтите не става по-добре. В крайна сметка ще стана утре

и отново ще е стъпка след стъпка. И не се опитвам да съм песимист.

Залезът е хубав, да, и гледам го, но трае твърде кратко. Но забелязах, че после с часове витае остатъчната светлина -

слаба, но се вижда.

Поглеждам живота, който предстои, и виждам само остатъка от залеза - бавно тлеещ и тих. Тя ми каза, че трябва повече да се радвам,

но може би така не става. Не ми идва да се усмихвам. Може би моята светлина е тази, която остава след залеза.

Всичко ми се струва пресилено. Защото няма да стане по-добре.

- Без багажник

[pylnigluposti]

Или глупост, или инат, или слепота

Тъмно е тук.

Чувам истории за това какво другите виждат, брилянтни неща, но аз наистина не го разбирам.

Всичко пред мен е тъмно, непознато, улица в някой стар град вечер късно -

няма лампи, няма хора, и съм ядосан че са го направили толкова объркано, въпреки че никой не е виновен.

И правя каквото мога - вървя напред и се блъскам в неща. Търся си пътя с осезание и болка,

и е бавно.

Ръкомахане след всяка крачка, забързването винаги свършва с мен на земята, охлузен и ожулен, и с изчезващо желание

отново да се изправям.

И чувам истории за хора, които виждат нормално, и ме хваща завист, защото аз не само че боля вървейки,

ами и изпускам всичко друго за което уж дошъл.

И се напрягам, свивам очи, гледам нагоре да видя поне няколко звезди... Но не, само тъмното си личи.

Светът отвъд пръстите ми си остава за мен скрит.

Всичко което знам е просто в каквото съм се блъскал. Уж това е нормално, но тогава светлината за какво?

Все съм си мислел, че си виждам, просто е тъмно. Но сега полека се убеждавам, че или няма нищо за гледане,

или просто сляп съм бил роден.

- Без багажник