За морето и гората, и за душата
Винаги съм оприличавал морето на котка, а гората на куче.
Морето е едно такова студено, дори някак нехайно за твоето съществуване. Можеш да отидеш до него, да приседнеш на брега и да се загубиш сам в себе си. То няма да дойде при теб, няма и да избяга. Ще стои настрана като котка и ще те изучава. Ще те изучава и по някое време, точно като котка, размърдала върха на опашката си, ще пусне някоя по-дълга вълна по брега, колкото да се опита да ти намокри обувките и да ти привлече вниманието, а после пак ще притихне. Такова е морето на пръв поглед. Никой не подозира какъв живот кипи под вълните в плитчините и привидно спокойната повърхност. То дава отговори, дори и на незададени въпроси. Хората го гледат, радват му се, къпят се в него, обичат го, мразят го, страхуват се от дълбините му, но винаги се връщат, за да си откраднат малко простор за душата. Истината е, че морето е безкрайно мъдро и изключително търпеливо, и открехнеш ли вратата на душата си за него, то никога няма да си иде.
Гората е друга. Тя е винаги жива и весела, точно като куче, което е изплезило език и маха с опашка. Привлича те с птичите песни и шумолящите листа, сякаш ти казва „Ето ме! Ето ме! Ела! Виж колко съм интересна!“. В гората никога не си сам. Там постоянно нещо се движи, диша, мисли. Дори и на моменти да се позамисли и притихне, защото си я стреснал с някой непривично странен, градски звук, тя разбира, че си просто развълнуван и, с приличащ на твоя ентусиазъм, пак се оживява. Обитателите ѝ са много любопитни, точно като малките деца. Ще искат да те видят, да научат нещо за теб, ще се престрашат да дойдат и ще свикнат с теб. И след като гората те е приела в обятията си и ти е разкрила своя таен, шарен свят, тя ще те пусне да си идеш, изпращайки те със същите причудливи песни, с които те е посрещнала, за да ти напомни, че винаги си добре дошъл.
Всяка душа си има по малко море и по малко гора.
