Всички таксита бяха пълни и отвръщаха с вой на вдигната ми ръка. През запотените стъкла на автомобилите и трамваите ме срещаха безмълвни детски очи, пронизващи ме през лекия, студено целуващ дъжд. Накъде бях тръгнал през този леден и мрачен съботен предиобед, към убежището на последните предсмърни стонове и болката от живот...Непознати хора с чужди гласове, а болницата стои все така мълчалива и мокра, и сама, и мокрите, празни улици, вплитащи се в път без посока и спасение. Тя изглеждаше страхотно отслабнала и още по-болна, бледа. От съжителството с обречените на смърт болницú и безнадеждни случаи страните ú се бяха изпили и потъмнели. Дали разбирах нещо изобщо, успявах ли да се зарадвам на последното ú присъствие. Не знам. Бях едва на седемнадесет години, самотен, сам, объркан и мокър от лекия, оловно падащ есенен дъжд. Кръв под моите стъпки, докато си тръгвам от нея. Не познавам вече себе си, видях се отразен в безцветните ú, разширени зеници. Тя не ме позна, забравила бе всичко. Обещанията под стария, разклонен дъб, заговорническите планове и стратегиите за бягство. Седях безмълвен до бялото болнично легло, сълзите ми се отразяваха в излъсканите бели стени, а нея я нямаше, само тялото с безжизнени, все така мъртви очи, заемаше безизразно пространство под белите завивки. Тя дори не помръдна, когато докоснах ръката ú, сухата ú, болнична ръка, с моите мокри, студени пръсти. Дори не съзря цветята, които бях донесъл с надеждата да я развеселя и зарадвам, а те – болни и помръкнали след минутите под усилилия се дъжд, лежаха на нощната масичка в малка локва от студ. Едва намерих сили да стана и да ги поставя в малката вазичка, любезно донесена от сестрата. А тя продължаваше тихо да лежи със своите разширени, болни зеници и дори не забеляза цветята, поставени от мен във вазата. А аз очаквах, толкова силно и трескаво, самият аз достигнал състояние на болнавост, очаквах и се надявах. Да, може би аз бях по-болен и от нея. След всяко посещение си втълпявах, че няма смисъл вече, че не е необходимо да тормозя себе си и нея по този начин, обещавах си, че на следващия ден ще отида да се напия, да убия някого, да открадна, за да ме приберат и вече никога да не я видя, но на следващия предиобед аз пристъпвах отново прага ú с надежда, скършваща се под все така отчуждения ú и мъртъв поглед. А тя лежеше все така студена и чужда, с очи, заковани в нищото на тавана. Аз чаках, говорех малко, слагах трепетно накъсаните цветчета във вазата и си тръгвах с огорчение и болка и вътрешната закана, че утре няма да престъпя прага. Но утрото настъпваше, а аз все така бързах, отправяúки се по познатите, безнадеждни улици.
Отраснахме заедно в дом за сираци. Още много добре си спомням как трепетно – от съвсем крехка и невинна възраст, я очаквах да се появи в светлия правоъгълник на вратата, чйито блясък бе заслепяван от дяволските искри в очите ú. Тъмната ú коса се разпиляваше в малката конска опашка, а аз следвах тихите ú стъпки през коридорите – водещи сутрин навътре в сградата – към залата за закуска и занималнята, а вечер – навън под летните звезди и дъба. През зимата също провеждахме малките си нощни обиколки – състезания по улавяне на снежинки, потайни операции и акции, от които най-предпочитани бяха нощните наблюдения на другите спящи деца. Естествено, бе ни забранено да напускаме леглата вечер, но възпитателите бяха повече от нехайни, а тя – тя ми вдъхваше безмерен кураж и неизчерпаемо чувство за сигурност и недосегаемост.
А сега тя лежеше неподвижно онемяла, неподозирано далечна. Още при първата ни среща като деца помежду ни се зароди искар на обич и приятелство. Външната ни прилика само допълнително подсилваше неразделимото ни общо присъствие, общувахме без да разменим нито дума, нито бегъл поглед. Връзката ни беше повече от силна и емоционална, едва ли бих могъл да открия думите, за да я опиша, и да изразя какво чувствахме един към друг. В редките случаи, когато бяхме разделени, мислите ни преследваха другия, предсказвайки действията ни, трепетно чертаеха минутите, когато отново щяхме да бъдем заедно. През нощта присъствахме в сънищата си, а през дните бяхме в състояние да преодолеем всичките обиди и нещастия, сплотени в общото емоционално свързано ние. Дните отминаваха, а сплотеното ние оставаше непроменимо и недокоснато, съществуващо отвъд реалните пространства, над времето, извън нас, обвиващо ни ни като неведома мембрана, отделяща ни от съпътстващата действителност. Връзката ни оставаше все същата, като замръзнала в развитието си. Отношенията ни бяха дотолкова цялостни и завършени, не можехме да си представим, че биха могли да бъдат по-силни и обвързващи. От самото начало бяха придобили константността на жизнена истина и силата на отрова и опиянение. Не бе останало пространство, в което да се развият и избистрят, изострят силата на взаимната необходимост и привързаност. Невидима стена ни свързваше и отделяше в общо, непревземаемо и неразрушимо, лично наше пространство. В по-късните години, при навлизането ни в юношеството, когато всички се интересуваха от интимни връзки и „отношения за възрастни”, нашето общо цяло си остана в непроменимата плоскост на приятелството, истинското, пронизващо приятелство. Не си и представяхме, че някога бихме могли да бъдем любовници във физическия смисъл на тези отношения. Неведомата преграда, която ни разделяше, споявайки душите ни в най-чистото приятелство, ни защитаваше от любовната страст, удавяйки ни в чистата привързаност и неопетнената обич един към друг. Никога не бяхме говорили за подобно развитие на отношенията ни, но всичко онова, което имахме, ни изпълваше до болнава крайност, чието прескачане, надмогване, усилване, би било равнозначно на лудост от наситеност на емоциите, която би разкъсала съществата и унищожила душите ни.
Небето е обринчено с тънка паяжина от електрически жици, синьото прониква през затворническите решетки, рядко ми остават време и сили за поглед през мръсните прозорци. Пътувам към вкъщи, мисля си за нея, лежаща тънка и изпразнена в болничното легло, не е останало каквото и да било от косите и, от блясъка, от живота в нея. Лежи затворена, а аз съм вън и сам, затворен в подвижния паралепипед на трамвая, слънцето ме изгаря. Искам, мечтая, пожелавам си обичта ни да не е победа вече, надмогване над болката, разстоянията, времето, болестта, а отново път един към друг, страстно пътешествие, омайващо ни със скоростта и сладостта си. Сам и пак сам, стените на дома ме задушават без нея. Понякога си мисля,че самият аз съм болен, страх ме е от затворени врати и полуотворени прозорци, от блъсканицата сутрин и самотните нощни дървета. Виждам очите ú, отразени в огледалото на дъждовните капки по стъклата на трамвая. А как помня само!, спомням си я така близка до мен. Забавени каданси от миналото ни се превръщат в развалените звуци на плочата на бъдещето; контрастът е болезнено ярък. Аз я искам пак като преди – потъмнен силует в правоъгълника на вратата.
„Тъжните очи са наú-красиви,
Поля, наситени с тъга...”
Щастието сигурно ни очаква в някоú друг живот, може би все още не съм дорасъл да бъда щастлив. Дъждът пропада дълбоко по улиците, уморен и тежък, наедрял като мъката, отровила мен. Уморих се да бъда себе си, отчаях се от чакането, забравих как се сглобява надежда. А тя все още лежи в стаята, сама, цветята ми в стъклената ваза, очите ú – от стъкло. Не я разпознавам вече, дървената фигурка под белите завивки. Съществувам отвъд себе си, в нечий чужд кошмар, а тя е пустинно цвете, загиващо под слънце отвъд разсъдъка ми. Обичам я, така я обичам, а тя – студена и далечна, лежи далеч от мен, без да съм способен да я докосна дори за миг. Спомням си всички прекрасни мигове, бляскащите й очи, косата й, разпиляна пред мен. Никога вече. Докосваме се в мислите си, така близка я чувствам. Никога вече. Аз не познавам тялото под белите завивки. Единствената, любима моя, никога вече. Може би би било по-добре, ако никога не се бяхме срещали, ако колата, блъснала я в онзи изкусително прекрасен есенен ден, я беше оставила завинаги мъртва върху грубия асфалт. Непознати мисли пристъпват в съзнанието ми. Любовта е смърт. А дали смъртта е любов? Виждам ръцете около шията ú...не! Демон!, махни се от мене! Съзирам я приближаваща се към мен като ангел, неподозираща бъдещето ни. Сигурно, защото нямам каквото и да било друго, така ме боли – само нея, единствено нея съм имал за опора, закрила, обич, посока, път, цел. Застанал на прозореца наблюдавам света отвъд – хора, автомобили, студ през стъклото. Допирам чело в замръзналата повърхност, треската ми е непрогонима, и само една мисъл, едничка, спотаявана, оплита съзнанието ми. Мога ли да продължа да посрещам утрините със същото безразличие, самият аз, подобно болник в болнично легло. А тя е там, дущата ми в нея. Във всяко хлопване на входната врата потръпвам, може би следващият странник в дома ще ме посети с вестта за нейното отминаване. Така крехка, блуждаеща изглежда в бялата стая. Стените са стари, но все още ненапукани, само пронизани с фина мрежа от бели преплитащи се капиляри. Нещо се е пречупило в душата ми, врати, които не виждам, се затварят отвъд мен. Слънце прониква отвъд мен, очите ми навеки слепи, захлупени, кухи, опустели. Предусещам настъпването на още един от най-ужасните ми пристъпи. Отново главоболие, сърцето ми – разкъсано, а аз – удавен в слепи сълзи, болката в мен. Не мога да повярвам, че изобщо е възможно така да боли. Не съм нужен на когото и да било, с болнавото си изчезване тя обрича и мен на смърт. Луната се разтваря в нищото, ликът ú
пред мен. Отварям тихо прозореца, есенният студ. Сърцето ми замряло в гръдта. Ликът ú в светлия правоъгълник на врата. Виждам я така ясно, открояваща се пред погледа. Обичам я, дали и тя страда в момента толкова, колкото аз. Дали е способна да чувства още, да мисли; гръдта ú се повдига леко под завивките. Протягам ръка, празно пространство. Може би някоя нощ ще се вмъкна при нея, точно по пътищата, на които тя ме е научила – през отворения прозорец, през оградата – навън в света. Дали животът ú има някаква стоúност все още, дори и за самата нея. Под завивките лежи човек, дишаща кукла, която не познавам. Колкото и да се опитват да прикрият, аз знам, предчуствам, че тя няма да се върне никога вече. Очите ú пред мен. Непознавам излъсканато стерилно отражение на зениците на дишащата кукла. Колко ли ще издържа така още, още месец, седмица, час. Дали някога ú казах, колко много означава за мен. Успокоúте се ръце и през тази нощ! Не сега! Не още!...въпреки че тя отдавна е мъртва за мен. Утре ще погледна в чуждите зеници отново, няма да я открия. Аз знам, но смелостта ми, силата ще проникне още по-упорито в ръцете ми, може би. Утро, нов ден. Улиците, водещи наникъде, болничните стени, стая 510. Тя в леглото. Тя? Няма я! Нима от силата в ръцете ми вече няма смисъл. Не – тя се е пробудила. Нима има чудеса, бог? Лекарят влиза в стаята. Тя е излязла от ступора. Подобрение. Изчаквам да отвори истински очи. Сърцето ми отново живо. Нима предусещането ми ме е излъгало. Вътрешната връзка не е прекъсната. Надежда. Вглеждам се в очите ú. Не, няма надежда. Не я познавам отново. Почти готов съм да се разплача. Не искам да бъда лицемерен с нея. Дори, ако вече няма значение. Дори, ако вече не разбира. Взимам ръката ú в своята. Не съм способен да пророня и дума. Допирам пръстите до бузите си. Сълзите ми. Нека реши, че са сълзи на щастие. Така е по-добре. Плача в страх от собствените си помисли. Ръцете ми около шията ú. Не. Тя ще бъде наред отново. Спомените ú постепено ще се възвърнат. Времето лекувало всичко.
baratheonpilled
romaincrisis
ellievsbear
snowghoul