Има едно момиче, което познавам из основи.
Привидно твърда, все че нищо не може да я разклати,
Все ми обяснява, че не може да обича. Не било за нея.
И все пак по времето когато беше влюбена се знаехме. По-друго е бих казала.
Винаги е една нервна. Твърди че има куп неща на главата,
но пък позволява на разни хора да и пречат.
Има един сериозен и намръщен поглед, когато работи. Направо те е страх да я прекъснеш.
Знам обаче, че за кратко можеш.
С правилните доводи, разбира се. Времето и е ценно.
Ако пък някога решиш да и зададеш въпрос. Започва да отговаря. Пълни ти сърцето с надежда.
И спира. Може толкова сериозно да те увърти, че дълго да съжаляваш, че си питал. И да чакаш отговор.
Твърди, че не оставя хора. Никога не го прави. Или поне без причина.
И въпреки това все си на нокти покрай нея. Вървиш на пръсти, заобикаляш клопките и внимаваш да не сгафиш. Молиш се да не си първия.
А от къде знам всичко това ли? Познавам я из основи.