Дневниците на Бени

Една жена пише за нещата, които я вълнуват

[benikki]

До писане

Мили мои,

поддържах този блог с много любов осем години, от 2010 до 2018. Междувременно много вода изтече под моста и в момента други неща ме интересуват. Промених се аз, промени се светът. И реших, че няма да пиша повече тук.

Благодаря на всички, които четяха този блог през годините. Здраве и радост на всички.

[benikki]

Малко новини

Обични мои,

2018 мина под знака на писането във фейсбук, поне за мен.

В момента блогът е в процес на миграция към друга платформа (забавен изцяло по моя вина). Ще има скоро ново място, надявам се.

Освен това мисля да мина към нови форми на общуване, ще видим как ще се получи.

Фейсбук може да бъде страхотен чифт криле или навременен ритник по четирибуквието, но поддържането на личен профил и профил за писане ми отнема повече време и сили, отколкото самото писане на поезия. Плюс абсолютно непрозрачните механизми за общуване с читателите. И някакви други неща вероятно има. Така че фейсбук се паузира за неопределено време.

През 2019 мисля да събера натрупаните в последните 2 години стихотворения и да видя какво има там. Стискайте палци.

И така. Докато писах този текст, отговорих на 2 съобщения, написах 2 кратки мейла и прочетох 4 други. Тъмблр ми показва гиф с препускащ хотдог на заден фон, което е добра метафора за това как виждам света наоколо.

В ада на уведомленията, приложенията, всички, които се борят за времето и вниманието ни -- семейство, работа, учене, хобита, приятели, социални мрежи -- как запазваме себе си? Как разбираме кои сме? Как следваме това, което ни води? С какво осветяваме своя път и пътищата на хората около нас? 

Накъде вървим и защо?

[benikki]

Премиера

Мили мои любими,

премиерата на втората стихосбирка “Стихотворения, от които ти се живее” ще бъде на 26 септември 2018 от 19:00 в Младежкия театър в София.

Елате да се видим. 

[benikki]

Какво ви разсмива?  Разни дребни случки – например, когато имам служебни проблеми и ключът за офиса изведнъж спира да отваря вратата или когато видя, че съм си облякла пуловера наобратно и така съм откарала куп срещи с разни сериозни хора.

Малко си поговорихме със Светослав Тодоров от “Капитал Light”. 

Цялото интервю е тук. 

[benikki]

Зад ъгъла

Значи е имало някого, нещо зад ъгъла, къдетодълго време претичвах зажумяла.

Много се боях от този участък от пътя, когато потеглих да изследвам самотата. 

Страхувах се да кажа на глас колко ми липсва да бъда майка. И не съжалявам за изборите си.

Най-много ме плашеше размаханият показалец в мен. 

[benikki]

Там, където си.

Може да има много драма в това, че аз няма да бъда на четиридесет, когато ти си на петнайсет, в това, че може никога да не се срещнем, поне не този път, не на тази обиколка.

Понякога въздухът между ръцете е необяснимо плътен и мирише на коса, немилостиво въргаляна в слънце, прах и доматите на баба ти, и дори така се дърпаш от самата мисъл, че бих искала да те сгуша и да те нацелувам.

Спрях да се сърдя на съседите, които тропат в неделя сутрин или крещят по телефона на отворен прозорец по нощите, не защото няма кого да будят. А защото гневът убива усещането за теб, желанието да съм те срещнала.

Не си представям какво би било ако, и как ли би звучал, изглеждал,  чие име би носил и какво ли би казал, когато ме видиш намазана с черна маска за бръчки. Страхувам се, че всяко наименоване и всеки образ  крадат от твойта светлина и те натъжават.

Там, където си. 

[benikki]

Втората ми стихосбирка, “Стихотворения, от които ти се живее” (ИК “Жанет 45”), е вече в книжарниците. 

ИЗЛЕЗЕ!!!!!!

Тук е на страницата на издателството, а тук в goodreads. 

Сърдечно благодаря на Надежда Радулова за близката до съавторство редакторска работа (без Надя книгата нямаше да бъде), на Станислава Стоянова за коректорските и довършителни работи, на Павел Г. Веснаков за прекрасната визитка, на Христо Гочев за корицата, която говори сама за себе си и на госпожа Божана Апостолова за това, че каза два дена, след като видя най-първата чернова, все още прозирна и бледичка “Да”.

Ето. Така. 

[benikki]

Ходжоки. Глава 13. Сам питам сърцето си

Месецът на дните ми слиза по небосвода и наближава хребета на планината – оставащите ми дни. Съвсем скоро ще се отправя към реката Стикс. Оплаквания и жалби – от тях вече полза няма. Учението на Буда казва, че всяка привързаност трябва да бъде прекъсната. Сега тази моя любов към горската колиба, тази моя любов към тишината трябва да бъдат изтрити. Едва ли ще продължа да пилея ценно време в словоизлияния за празни наслади. 

В тихия час на изгрева продължавам да размишлявам върху причините за това и питам сърцето си: „Отхвърлих света на хората и заживях в планината, за да овладея сърцето си и да постигна пътя на Буда. Обаче ти, Чōмей, на думи си светец, ала сърцето ти е омърсено и замътнено. Колибата си уподобяваш на тази на аскета Джомьо, ала в учението си постигнал по-малко дори и от Чулапантхака. Дали изкуплението на миналото, приело формата на бедност и лишения, измъчва сърцето ти? Или пък заблуждения помътняват разсъдъка ти?”. В тези мигове сърцето няма какво да отговори. То просто се обръща към устата, която три пъти изрича името на Буда Амида, когото дори не успявам да почитам както подобава с ритуали и практики, и дотам спира. Написано във втора година от Кенряку, края на месец яйой* от монаха-отшелник Ренин** в колибата в планината Тояма, Хино. 

* Средата на април 1212.

** Монашеското име на Камо но Чомей. 

И така свършва разказът на Камо но Чомей. Всички постове са откриваеми по хаштага Ходжоки.

Ако искате да подкрепите финансово блога и мен, може да го сторите през пейпал. Парите ще бъдат похарчени за книги, чай и време, които ще бъдат конвертирани в нови постове.

Сърдечно благодаря!

[benikki]

Велика жена. 

[benikki]

Промени

Мили мои приятели, които четете този блог,

по причини от общ GDPR и tumblr характер, налага се да променя някои неща. Изключих коментарите от disqus - самите коментари все още са налични в платформата disqus, но не са видими никъде публично. 

Самият tumblr се държи все по-странно напоследък, след като се присъедини към Oath, и това налага мисли за мигириране. 

Затворих си профила в инстаграм, понеже самото приложение яде адски много трафик и памет на телефона, и защото след краткия ентусиазъм от споделяне имам чувството, че губя нещо адски важно там. 

Блогът винаги е бил моето лично пространство, където съм говорила за това, което ми е важно с идеята, че някому още това е важно. От блога се родиха две стихосбирки, куп приятелства и приключения. Беше поддържан с много обич, искреност и понякога дори чувство за хумор. 

Някак започнах да се губя във всички дигитални канали - месинджър, whatsapp, tumblr, служебна поща, лична поща, фейсбук. И усещам, че все по-малко мога да поддържам връзка с хората, които са ми важни по начин, който да не ме кара да се чувствам така, сякаш наистина се чуваме.

За момента желязно можете да ме намерите на benikki.blog в gmail и на страницата на блога във фейсбук. Какво ще става натам, още не съм решила, но ми се иска да си намеря някъде уютен и спокоен онлайн дом за тия мисли, думи и картинки.

И така. Ще видим. 

[benikki]

Ходжоки. Глава 12. Как се живее в отшелническата колиба

Като се замислих колко мина, откакто заживях тук, вече пет години стават. 

Тази временна колиба ми стана роден дом. На стряхата се натрупа куп изгнили листа, а в основите на къщата поникна мъх. Понякога получавам вести от столицата и изглежда, че откакто съм в тези планини, доста видни хора са си отишли от този свят. Още повече, едва ли могат да бъдат изброени всички, чиито имена останаха неупоменати. А пък колко ли са къщите, които изгарят в постоянните пожари? Само в тази временна колиба е спокойно и нищо страшно няма. Макар и да е тесничко, имам постеля за нощите и стая, в която да прекарвам дните. Домът ми е напълно достатъчен за сам човек. Ракът-отшелник е доволен в малката си черупка. Той знае, че там е на сигурно място. Орелът рибар живее на морските скали, в които се разбиват вълните. Той избира тях, защото той се бои от хората и предпочита да обитава недостъпни за тях места. И аз съм като тези животни и птици. Познавам добре света на хората, затова сега не завиждам, не съм припрян и суетлив. Единственото, което желая, е спокойствие и приятен живот без притеснения.

Аксели Гален-Калела, “Пролет”

Общо взето, хората строят жилища, подбудени от необходимост. Има хора, които строят заради семействата и близките си, за жените и децата си; някои строят заради приятелите си. Някои строят заради господарите, на които служат, заради учителите, при които се обучават; има дори и такива, които строят заради богатствата и добитъка си. Аз построих колибата си заради себе си. Не съм я строил заради хората. Защо ли? В сегашния объркан свят няма човек, с когото да бъда заедно или на когото да разчитам. Дори и да си направя просторна къща, на кого да дам подслон, кого да пусна у дома? В наше време онези, що се наричат приятели, уважават богатите и имотните и гледат да се сприятелят с хора любезни и приятни. Не са обичани онези, които са добри приятели или пък са честни. Приятели са ми единствено бива, кото, вишните напролет и месецът наесен. Онези пък, които стават слуги, гледат най-вече какви награди или наказания ще им спусне господарят им. Не ги интересува дали ще се грижи за тях добре, дали ще бъдат спокойни при него. Просто стават слуги и нищо повече.

Как трябва да се служи тогава? Ако има нещо за вършене, свърши си го сам. Вярно, понякога може да си неразположен, но пак ще е по-лесно да свършиш нещо сам, отколкото да нареждаш или да се грижиш за някого. Ако трябва да идеш до някое място, иди пеша. Може да е трудно понякога, но не е по-мъчно от това да се кахъриш с коне и седла, волове и каруци. Сега тялото ми служи по два начина. Ръцете са ми слуги, краката са ми возило. Те слушат каквото им казва сърцето. Освен това тялото познава сърдечните мъки и когато му е трудно, може да си почине, а когато има сили, го използвам. Дори и тогава подхождам с мярка. Даже когато се чувствам ленив и отпуснат, сърцето ми е спокойно. При това, постоянното движение и труд каляват тялото и са полезни за него. Няма смисъл в празния отдих. Създаването на грижи на околните е подбуждащо грях деяние. Какъв е смисълът да разчиташ на чужда помощ? Така е и с прехраната, и с облеклото. Груба дреха, конопено одеало – покривам тялото си с каквото намеря. Леспедеца от полето, орехи от планините – просто поддържам живота си с каквато храна открия. Не се срещам с хора, затова няма пред кого да изпитвам срам, а провизиите ми са оскъдни, затова и скромното хапване ми се услажда. Не говоря за всички тези удоволствия при богаташите. Само сравнявам за себе си това, което е било преди и това, което е сега.

Едничка е душата, която обитава трите свята*. Ако тя не е спокойна, не ме интересуват съкровища и богатства, не желая палати и замъци. Обичам този уединен дом, тази тясна колиба. Срам ме хваща, когато слизам в столицата в този просешки вид и въпреки това, прибера ли се тук, изпитвам жал към онези, които трябва да се лутат из суетливия човешки свят. Ако се усъмните в това, което казвам, погледнете рибите и птиците. Рибата не се насища на водата; не си ли риба, не можеш да го проумееш. Птиците копнеят по гората. Не си ли птица, не можеш да ги разбереш. Същото е с атмосферата в моето уединено жилище. Който не е живял в него, как може да го проумее?

*Според школата на будизма, към която принадлежи Камо но Чомей, човешката душа обитава едновременно в три свята – на желанията, на материята и на освобождение от материята.

Ако искате да подкрепите финансово блога и мен, може да го сторите през пейпал. Парите ще бъдат похарчени за книги, чай и време, които ще бъдат конвертирани в нови постове.

Сърдечно благодаря!

[benikki]

Нямам мото. Важни са делата на хората, те говорят най-добре. Вярно е и че всеки прави грешки, затова предпочитам да съдя за хората по най-добрите им постижения.

Кирил Златков. 

[benikki]

За да се опазиш, предполагам, трябва да имаш добро сцепление на елементите, от които си се създал, и така да си ги подредил, че цялото да продължава да функционира и да доставя наслада и полза на теб и на други. Нещо такова… Ако трябва да кажа как аз очертавам пределите на личността си – да речем така: гледам какво ми се удава и какво – не, като се опитвам да задълбая в първото и да огранича второто. Гледам как да съм в най-ефикасни двупосочни отношения с живота: кога аз най му се радвам и кога той реагира най-положително на факта, че ме има. Избирам да съм близка с хора, които правят разлика между мен и другите (и отново: ако не е взаимно, не става).

Много обичам Нева Мичева. 

https://toest.bg/posoki/

[benikki]

Ходжоки. Глава 11. Красивите гледки си нямат господар

А в подножието на планината има един заслон за събиране на дърва. 

Там живее горски пазач със сина си. Понякога идват насам и се виждаме. Когато ми стане скучно, взимам детето с мен и се разхождаме. Той е на десет, аз съм на шестдесет години. Разликата във възрастта е голяма, но и двамата очакваме тези разходки с нетърпение. Понякога късаме цветовете на чигая, понякога събираме планински червени боровинки, понякога търсим покълнали диви грудки или берем стъбла тръбест морач. Понякога слизаме в оризовите полета в полите на планината и събираме паднали оризови класове, които сплитаме за сушене. Ако времето е ясно, се покатерваме на върха на планината и гледаме далечното небе над родното ми място. Съзерцаваме Кохатаяма, Фушими, Тоба, Хацукаши.

Красивите гледки си нямат господар и нищо не пречи на човек да им се наслаждава*. Когато нищо не спира ходенето из планинските пътеки и сърцето достига хребетите, простиращи се надалеч, тръгвам по билото на планината, прекосявам Сумияма, преминавам планината Касатори, а понякога ходя на поклонение в Ивама или в Ишияма. Друг път прекосявам полетата на Авадзу и вървя там, където е стъпвал старецът Семиута, а понякога преминавам река Танаками и посещавам гроба на Сарумаро Мочигими.

Според сезона правя най-различни неща на връщане. Понякога бера разцъфнали вишневи клонки или се любувам на червените есенни листа, късам вараби или бера орехи и ги поднасям в дар на Буда, или пък си ги нося у дома. Ако вечерта е тиха, месецът отвъд прозореца ми припомня за мъдростта на хората от миналото, а виковете на маймуните ме карат да се просълзя. В светулките припознавам огньовете на остров Маки, а сутрешният дъжд прилича на силна буря, виеща в листата на дърветата. Когато чуя гласовете на фазаните, които пеят „Хоро-хоро”, се зачудвам – не са ли това моите родители? А пък когато елените от планината свикнаха с мен и започнаха да идват, разбрах колко съм се отдалечил от света. Понякога паля огън в пепелта и той за мен е другар в дългите вечери. Тази планина не е страшна, затова даже и гласът на кукумявката, инак зловещ, ми е мил. Планината през различните сезони изглежда различна и не омръзва с гледките си. Дори човек като мен, не способен дълбоко да усеща и мисли, няма насита.

* От стихотворение на Бай Дзю’и, което гласи “Красивите гледки изначално си нямат господар, планините са на онези, които ги обичат”.

Ако искате да подкрепите финансово блога и мен, може да го сторите през пейпал. Парите ще бъдат похарчени за книги, чай и време, които ще бъдат конвертирани в нови постове.

Сърдечно благодаря!

[benikki]

Сър Тери и смъртта

Сър Тери Пратчет говори за доброволната смърт в документално предаване от 2010. Изключително интересно и много емоционално гледиво. 

Никак не е за хора със слаба психика, ако подобни теми ви разстройват много, не го гледайте. 

[benikki]

И някой друг казал, че съм щастлива. - Не знам кой е, и дали разбира нещо от "щастие", - но аз съм само горда, че внушавам това впечатление на хората. - Всякога съм се стремила към това, и най-тежките часове в живота ми, - когато съм била на края на отчаянието, - съм изживяла сама, между четири стени. - Излеза ли вън, вдигна глава и се засмея. Не бих могла да понеса съжаление. - А щастието? - То не е само във външното стечение на обстоятелствата, във външните възможности. Ако не го носиш в себе си "от небето", трябва съзнателно да се стремиш към него и да го създадеш у себе си. - Трябва да искаш и да знаеш да бъдеш щастлив... тъй както трябва да искаш и да знаеш да обичаш. - И то е "талант", и то е "изкуство" (в идеалния смисъл на думата). И тези две божии цветя имат нужда от изкусен градинар, за да се развият във всичката си скрита красота и сила. - Даже и когато вън няма топлина и светлина.

Елисавета Багряна в писмо до Иван Бочев.

Париж, 24.09.1928 година.

(via)

От “Елизавета Багряна. Писма”, И.к. “Огледало” 2012.

[benikki]

Просто много се радвам, това е. 

И божури. 

И ние.