8-ми клас съм, февруари-март е, слушам Microlite в Манията на Централни хали, избирам си първия пуловер от втората употреба (зелен и не моя размер разбира се, вече не е у мен, намира се след гара Подуяне в София по пътя на 72), избягала съм от училище тъкмо, сигурно имам изобразително. бягаме от рисуването, вечно; мисля си дали ще успя да спестя 10лв да ида и да се върна до-от Пловдив. мисля си за БДЖ и отвъд БДЖ, влюбена съм във всичко, никога не съм била по-цветна от емоции. чакам косата ми да порасне и да си наплета дредове, навън вали. с майка ми не си говорим, още година няма да си говорим. ще мина през индийския за ароматни пръчици с аромат на роза или на лавандула, трябва да се сетя кои са на приключване. коремът ме свива, защото умът ми е отворен, широко отворен, както никога повече, може би, няма да бъде. дерзаят ме мисли от реално естество - къде ще бъда, когато съм на 20? минават мисли от глуповато естество - ще имам ли достатъчно пари да пазарувам извън Манията, искам кубинки и iPhone, искам да летя със самолет. искам да говоря с хората, искам да съм сериозна, искам да работя нещо яко, да ме харесват всички, искам да изглеждам алтернативно, искам да пуша цигари и да съм пробвала наркотици. така правят 20-годишните. минават 3 секунди. не искам това, обичам се. пускам Microlite наново. мисля в зелено и в Слънце, в миризма на влажни есенни листа, първи кокичета, мокро кожено яке, мисля в първия шал, който сама си купих, онзи червения дето е на всички снимки от 2013-2014-та година. мисля в сегашно време, останалото минава и заминава през ума. но къде ли ще бъда, когато навърша 20? надявам се в Швеция. нямам търпение да пиша в дневника си като се прибера; имам да залепя разни неща в него; пускам Glue и се насочвам към касата, пуловерът е около 2лв.