Последните мохикани от село Леярово
Земята – онази извечна връзка с миналото, с предците, с историята. Къщите падат, режимите се сменят, а времето и животът препускат все по-бързо напред, сякаш преследвани от невидима и нестихваща сила. Земята обаче остава като безмълвен паметник-свидетел на събития, хора, епохи. Има ли днес все още нещо, което да ни кара да се връщаме към нея, да я пазим и съхраняваме въпреки всички трудности и преходност на нашето съвремие?
Някъде там далеч на югоизток, където континенталното климатично влияние плавно отстъпва на средиземноморското, из плодородната долина на река Тунджа са пръснати сякаш произволно редица селца с малки, стари къщи и със звучни, привличащи имена. Тук въздухът, времето и животът са други, съхранили се сякаш напук на заобикалящите ни отвсякъде сивота, шум и динамика на града. Едно такова село, чиито просторни и зелени полета пленяват трайно човешкия поглед, е Леярово.
Още с подминаването на указателната табелка по пътя от Ямбол у новодошлия се загнездва впечатлението, че това е малко място с просторни, но предимно пусти дворове. Хора по главната улица не се забелязват, но все пак още от първата къща се развяват цели две български знамена. Явно тук животът все още присъства.
Слизането от автомобила е неочаквана за всеки софийски жител първа среща със забележително чист въздух, изпълващ сякаш всяка частица на белите дробове. Част от околните сгради са почти напълно разрушени и навяват мисълта, че са археологически разкопки, а не доскорошни домове, обитавани само допреди десетина години от стопани. Първите 5 минути разходка насам-натам в търсене на жив човек се оказват напразни, докато най-накрая един паркиран автомобил и изненадващ кучешки лай не подсказват, че сме попаднали на правилното място.
Тъкмо сме подминали гараж с двама вглъбени в работата си възрастни хора, когато тяхното скрило се в шумата куче решава да ги информира за нашето присъствие. Това е домът на Роси и Желязко – нашите първи герои за деня.
Желязко е потомък на първия заселник в сегашното село Леярово. Някога то се намирало малко по-нагоре по пътя за Ямбол, когато новодошъл от Твърдица овчар се заселва със своите 300 кози на метри от мястото, където днес намираме Роси и Желязко. След като се установява в района, дядо Шаламан („висок“, „красив“ - бел.ред.) посреща бягащите от набезите на кърджалиите жители на тогавашното село Леярово. Те му дават прозвището „дядо козар“. Така това опустяващо днес място получава първата си глътка живот преди стотици години.
Двамата ни събеседници съхраняват тази история, за да я предадат на внуците си. Все още поддържат и живота тук, прекарвайки половината от времето си в голямата селска къща с обширен двор. През останалото време живеят в Поморие. Така освен на чистия леяровски въздух се наслаждават и на черноморския по всяко време на годината.
Възможността да се грижат за мястото, където някога е било сложено началото на днешното село обаче струва на Роси и Желязко скъпо. След 9-ти септември 1944 година част от двора им е отчуждена и превърната в магазин. Именно това е мястото, където дядо Шаламан забива „байрака“ с думите „Тук има живот!“. След промените все още младото семейство пропуска възможността да си получи отново наследствената собственост. Години по-късно, в опит да купят мястото, двамата минават през търгове и рекет докато накрая все пак успяват да го получат обратно.
- Ние го купихме, не за да развиваме търговия, а защото е наше. И си го платихме с много по-голяма цена от тази, която навремето ни дадоха като го отчуждиха – казва Желязко.
- И просто съжаляваме, дето наистина запустява това място – допълва го Роси.
В началото на съвместния си живот заедно двамата не са предполагали, че ще живеят тук. Животът на село обаче липсва и на двамата, а връзката на Желязко с мястото, основано от негови потомци, е твърде силна, за да се пренебрегне. Така, когато са на крачка от това да вземат земя в Созопол, Желязко пита жена си:
- Ти знаеш ли къде е Леярово?
- Знам, ама то там няма хора.
- Един човек да остане, аз ще бъда вторият – заявява той. Така последните мохикани от село Леярово – както сами се определят двамата – стигат до днешния ден, когато тук са останали едва 6 постоянни жители.
Леля Роси, както я наричат хората, е бойна и неуморна жизнена жена, от която лъха енергия. Не спира да помага на мъжа си с всичко и пътува редовно от Леярово до Поморие и обратно. Много често й се случва млади шофьори да правят всичко възможно да я задминат, само защото виждат, че е възрастна жена. Тя обаче не им се дава. Със своя „мустанг“ – фолксваген пасат – Роси пътува бързо и надеждно, а бургаската регистрация й осигурява мирно и кротко преминаване из крайморския град – нещо, което не й се случва, когато шофира ямболски автомобил.
Желязко е на 78 години и откакто се помни не е спирал да работи. За това говори и видът му днес. Въпреки неделния ден, въпреки зимното време, работата по къщата, която сам е изградил, не спира. Любовта и всеотдайността си към Леярово обяснява с прости, искрени думи:
- Винаги съм искал селото...пъпът ми е хвърлен тука. И просто е задължение към нашите прадеди, защото тука ми е коренът, ние това нещо трябва винаги да го имаме.
Откакто живеят активно в Леярово – от 2000 година насам – селото се е обезлюдило буквално пред очите на двамата ни герои. За 15 години 80 човека вече ги няма – повечето от тях са починали. Някои обаче са напуснали този свят преждевременно заради рисковете да живееш в отдалечено от градските необходимости село, където човек трудно може да получи бърза спешна помощ. Последното лято на Роси и Желязко например, освен дъждовно, се оказва и кошмарно поради небивали до този момент набези на стършели. В рамките на само седмица двама души – жител на Леярово и жител на село Поляна – били ужилени от отровните насекоми. За съжаление краят бил фатален поради алергична реакция и мигновеното действие на отровата – 10 минути според нашите събеседници. Двамата споделят, че за толкова години на това място никога не е имало два последователни случая на смъртноносни ужилвания от стършели. И Роси, и Желязко са категорични, че ако и следващото лято има цели рояци от опасните насекоми във въздуха, няма да останат в Леярово.
Други неприятели, особено за домашните им животни, са чакалите. В района те са многобройни и всяка вечер могат да се чуят със зловещите си звуци. Резултатът от присъствието им често се изразява в една-две кокошки по-малко, поради което Желязко е взел нужните мерки да огради домашните си птици отвсякъде. Двамата с Роси дори разказват за случай, при който според тях младо момче, изоставено от майка си на пътя между Леярово и съседното Борисово, било разкъсано от чакали. Макар и трудна за вярване, тази история ни оставя покъртени. Всички допълнителни обстоятелства – психичното заболяване на майката и сина й, броят на чакалите и предположението, че смъртта на младежа вероятно е настъпила преди да бъде доближен от животните – не ни се струват достатъчни, за да искаме да повярваме в тази трагична и нелепа история.
Срещата ни с Роси и Желязко бавно върви към своя край. Тъжните и мрачни нюанси в разговора ни постепенно отстъптват място на по-оптимистични и радващи теми – внуците им в Испания (които, макар и толкова далеч, се прибират да видят баба си и дядо си), Барселона и впечатленията на двамата от този чуден град, 50-годишния им съвместен живот. Разговорът с нас е приятно разнообразие за последните мохикани на село Леярово. Тяхната работа по така скъпата и за двамата семейна къща обаче продължава, а с това и нашият път на юг към границата с Турция в търсене на други подобни села. Остава ни надеждата, че докато такива дейни и съхраняващи миналото си хора населяват места като Леярово, животът в тях ще се запази.
Текст: Евгений Димитров Снимки: Виктория Костадинова
Това е само едно от многото изчезващи села в България, които “Невидимите” изследва. Повече за проекта можете да научите тук. Разгледайте и други материали от поредицата тук. Последвайте ни във Фейсбук тук.