Зимата на нашето удоволствие
Беше топло. Беше краят на септември.
Още мога да усетя калта по обувките си и треперенето на ръцете ми, които не искаха да те пускат.
Никой не знаеше какво предстои.
Бяхме влюбени. Бяхме пълни с надежда.
Още не заспивахме все скарани и разбити.
Никой не мислеше, че между нас ще се получи.
За да бъдем честни, може би не се получи.
Може би бях прекалено изискваща, а ти - прекалено спокоен.
Може би беше прекалено неопитен, а аз - знаеща.
Не знаех, че ще имаш силата в себе си да погледнеш друга, но знаех, че ще тъжиш щом се случи.
Не знаех дали ще се върнеш, но ми се искаше.
Повече от всичко копнеех да чуя всичките думи, които съм чувала само по филмите или чела в клиширани поеми.
Бяхме толкова неопетнени, толкова наивни и впечатлителни.
Есента, която година по-рано ни събра, ни раздели за първи път.
Момент във вечността, която сякаш толкова те плаши.
Но ти се върна. Върна се от война.
А след война никой никога не е същия.
Отново заспивахме разделени, но искащи да сме един до друг.
Не беше същото. Понякога бе дори по-красиво.
Бягаха по ъглите, просмукваха се в стените.
Лошите ти думи, грубият ми тон.
Зимата на нашето удоволствие, иронично, си беше съвсем зима.
Снегове вътре, снегове вън.
Студените ти ръце ме топлеха.
Разделихме се по телефона.
Не ни деляха само километри и градове.
Насилствено те върнах към всичко хубаво и лошо.
Демоните едвам пълзяха в нозете ти, а аз облягах глава на рамото ти.
Вече не бяхме толкова малки, млади, неопитни, неопетнени, наивни и впечатлителни.
Цинични сме и черногледи.
Някъде дълбоко в себе си знаех, че ще се върнеш от войната не като момче, а като мъж.
Някъде дълбоко в себе си вярвах, че ще посееш в мен цветя и ще ги поливаш.
Някъде дълбоко в мен има още надежда за някой изпуснат смях или избягала усмивка, или дори само кикот.
Някъде дълбоко в мен още е един есенен ден и е топло, и е септември.
Може би зимата е минавала от тук само когато не си ме пазел от нея.
Може би без зимата нямаше да го има лятото на нашите копнежи.
