Why is raven like a writing desk?

Because everything is a writing desk if you're brave enough. ;)

[transitofpluton]

Сънувах че съм се загубила и виждам малко момиченце и то ми казва че ще ме заведе вкъщи но трябва да и дам да се всели в мен и после нещо стана и заспах и когато се събудих бях пред вратата у нас и не може да е по-показателно че това трябва да направя с живота си.

[transitofpluton]

no.

[joe-strummer]

[transitofpluton]

- Не се оправдавам, защото оправданието е и моя причина, мое съществуване. Наричат ни безделници, жалки пияници, женкари и долни измамници които дишат цигарен дим вместо въздух, а това, което създават е толкова истинско, колкото лунното сияние, осветило целия им съзнателен живот. Извинени сме, разбира се, защото сме творци, несъумели да опазят таланта без порока, който сега трябва да понесат.

Да го понесем ли? Ние сме порокът, а талантът е само изискан сценичен псевдоним. Творят алкохолиците, безчестниците и фантазьорите, а ние можем единствено да ги храним с още от собствената им поквара, надявайки се че един ден може те да ни хранят, или поне да ни заситят.

- А когато ние ги заситим?

- Тогава умираме. И всички твърдят, че сме се самоубили, или че пиянството ни е погубило. Че не трябвало да обичаме онази куртизантка, изстреляла куршума в сърцето ни, не бивало да пълним телата си с никотин и умовете си с мисли, а един спокоен живот не би могъл да ни вкара в лудницата. Всъщност, нищо от това не е истина, и не вярвай, когато го чуеш. Винаги ще намерят с какво да ни надпишат смъртните присъди, но помни, умираме, защото сме заситили онзи, който пише. Той вече си е изпълнил дълга, а покрай него - и ние. В крайна сметка за какво бихме останали без него?

[transitofpluton]

продължение

Загледа вглабено бутилките, наредени зад бара. След това погледът му се плъзна по хората, наредени пред бара. Искаше да ги изпие, не не можа да си спомни кои. Стори му се, че самотният силует от масата в ъгъла многозначно надига чашата си към него. А може би не към него. Беше такава бъркотия, че нямаше как да се изложи, дори да му се е привидяло, и взе чашата си в отговор. Изпи коктейла на Макс, който така или иначе не го заслужаваше. А си беше казал, че няма да пие гимлет. Ядоса се на себе си, че в крайна сметка беше изпълнил желанието на Роксана.

Непознатият стана и прекоси помещението, което сега беше задимено от джаз и цигарен дим. Мъжът премина през танцуващата тълпа без нито една замаяна двойка да се изпречи на пътя му. Седна на празният стол до Виктор и му се усмихна така, както се усмихваха възрастните, когато някое дете каже нещо красиво и невярно. Беше около шейсетгодишен, с гъста прошарена коса и добре поддържана брада.

- Quelle femme fatale! - възкликна той, и Виктор се намръщи. Очевидно говореше за Роксана, от което следваше, че е бил свидетел на миналата сцена. Направи се, че не го е разбрал, въпреки че гласът на непознатият беше изненадващо ясен дори и в среднощната суматоха. - Femme fatale… фаталната жена! - повтори той, без да вдига тон, и посочи въпросната дама, къпеща се в яркото осветление на дансинга, което накара Виктор да присвие очите си.

- Направо ме заслепи. - каза той, като издиша облак дим пред себе си, давайки принос към никотиновата мъгла, властваща там всяка нощ.

- Струва си да я опишеш в поема, не мислиш ли, синко, ти най-добре знаеш. - усмихна се непознатия само с очи.

- Откъде знаете какво знам? - рязко попита Виктор, вече убеден, че не познава мъжа.

- Виждал съм те и преди тук. Виждал съм те с хартия и писалка. - спокойно се усмихна непознатия. Това, разбира се, не беше вярно. Виктор никога не пишеше по баровете. Вместо това пушеше по баровете, и разбира се, пиеше, и точно алкохолът го убеди, че твърдението на странника беше логично, и от там следваше, че е вярно. В крайна сметка, дали пушеше и пиеше или пишеше беше все едно, защото третата дума и без друго беше събирателна на първите две. Той се подсмихна на устроумието си, и започна да си повтаря трите думи на ум. След секунда ясният глас отново прекоси потока му от мисли така плавно, както притежателят му беше прекосил дансинга, за да достигне до него.

- Хайде де, нима не би написал цяла любовна поема за такава жена? - Виктор не можеше да повярва, че мъжът още говореше за това.

- Аз не пиша за любов. - отсече той. - А даже и да пишех, съвсем нямаше да е за нея. Даже и някой друг да пише, а не аз, пак нямаше да е за нея. За нея нищо няма да се пише.

- Я виж ти! Млад, и пиян, а не пише за любов? Че за какво друго има да пише някой като теб?

- За миналото.

- За миналото ли? Че какво има в миналото? Да не би там да се крие виновничката, че сега не пишеш за любов?

- В миналото има всичко. Всичко, което някога се е случвало, се е случило в миналото. В бъдещето още не се е случило съвсем нищо, следователно там изобщо няма за какво да се пише. - Виктор загледа твърдо непознатият който беше ококорил очи от подправено изумление.

- Я виж, какъв философ, какъв мислител! Това, което каза не търпи поправка, но ще добавя нещо за собствена сметка. В бъдещето може да се случи всичко, докато в миналото нищо повече не може да стане. Повярвай ми, бил съм там повече от теб.

- Прав сте, може да се случи абсолютно всичко, но за мен само едно е сигурно - ще умра. Ще умра някога в бъдещето, и нямам никакво намерение да мисля за време, което е заявило че ще ме убие преди дори да се е случило. - Виктор беше непоклатим духовно, и твърде поклатим физически, в резултат на изпития скоч. Един истински жив парадокс.

- Момче, имаш ум за милиони, но той няма да ти донесе и стотинка, ако не можеш да го използваш. Да живееш в миналото е като да пътуваш във влак обратно на посоката на движение. Може да гледаш отдалечаващите се пейзажи колкото си поискаш, но това няма да ги задържи. Единственото, което може да се случи, ако ги съзерцаваш твърде дълго, е да изтървеш гарата си.

Виктор се опита да отклони мисълта си от думите на непознатия, да не би съзнанието му случайно да ги допусне. Извика бармана и понечи да си поръча още един скоч, но другия мъж го спря преди да е успял да каже каквото и да е.

- Стига с този скоч! Твърде си млад, за да се излагаш така! Две чаши абсент! - заяви той гордо на бармана, който се ококори, като чу това и неуверено заоглежда бутилките. - Питието на дявола. - усмихна се сърдечно непознатият.

Барманът наля две чаши от зелената течност. Виктор я погледна с недоверие, но я повдигна с преправена увереност. Казаха си наздраве и отпиха смели глътки. Горчивата напитка опари гърлото му безпощадно, и той затвори очи за няколко секунди. Или може би повече. Когато ги отвори пак, непознатият беше изчезнал, а чашата му все още не беше празна, за разлика от тази на Виктор. Той отпи няколко глътки и от нея, и изведнъж се почувства силно замаян. Погледна към дансинга, мъчейки се да открои силуета на Макс в мъгливата феерия от светлини и танцуващи фигури. Забеляза Роксана, чието слабо лице наподобяваше череп заради осветлението. Примомни си разговора с Макс преди няколко дена.

- Не бива да бъдеш тъй груб с нея, Виктор. Тя не го показва, но думите ти много я оскърбяват. - умоляваше го той.

- Не се и съмнявам. - подсмихна се иронично Виктор. - Тя е свикнала с изтънченото отношение на изискани джентълмени.

- Виктор, тя е една от нас и… - заинати се Макс, но Виктор рязко го прекъсна

- Много добре знаеш принципите ми, и това че е една от нас изобщо не значи…

- Знам… Знам! Знам принципите ти. Не я уважавай заради това! Не я уважавай даже и защото я обичам! Направи го защото е дама, а ти истински джентълмен и не би допуснал подобно отношение ако знаеш, че е оскърбително!

Виктор го потупа съчувствено по рамото и смени темата.

Отново стоеше облегнат на бара и наблюдаваше вторачено дансинга, докато не забеляза отново резките движения на Роксана. Дама, помисли той наум, и се изсмя на глас. Грацията и беше закупена на килограм от някой бардак и научена за не повече от година. Ръцете и бяха обвити около врата на русия мъж, който следваше плавно отсечените и стъпки. До него мина хубаво момиче с късо шалче, завързано около врата. Приличаше на стюардеса. Приятелката и от съседната маса и направи знак, докато заобикаляше Макс, но той не си даде сметка. Такъв си беше той, каза си Виктор. Лековерник, чиито очи светваха при всяка глупост, която другарят му напише, и при жаркия поглед на една единствена, коварна жена.

*to be continued*

[transitofpluton]

Phil: I deal with being alone better than Dan

Phil: *falls asleep at random times*

Phil: *hurts himself on his catus*

Phil: *misses dinner*

Phil: *screws up entire body clock*

Phil: *burns his hands on a hot crumpet*

Phil: *burns himself on tea*

Phil: *sleeps with his contacts in*

Phil: *smacks foot on bathroom door*

Phil: *can't fall asleep*

Phil: *forgets half of his possessions while traveling*

me: sure

[transitofpluton]

I do dramas in pajamas

[tinysnails]

a cute couple

print available on Etsy

[transitofpluton]

I need a sidekick.

[rockandrollchick29]

The devil doesn’t come dressed in a red cape and pointy horns. He comes as everything you’ve ever wished for.

{Based on this post}

[floozys-deactivated20180908]

people who obsessively wear “normal people scare me” shirts are usually like the most average people you’ll ever meet 

[tangy-chango]

http://justicesociety04.tumblr.com/

[transitofpluton]

Преди полунощ барът беше наполовина пълен, за сметка на чашата му, и наполовина празен, за сметка на главата му. Удостои бармана с бегъл жест и поръча поредното питие, за негова сметка. Винаги поръчваше пълна чаша, и гледаше да я изпие достатъчно бързо, за да не се водят дебати дали е наполовина пълна или празна. Това показва дали си оптимист или песимист, усмихваше се Макс, като че ли му беше доверил висша мъдрост, до която беше достигнал на върха на житейския си опит. Подобна половинчатост е крайно непотребна в живота, скастряше го той, а Макс продължаваше да се усмихва топло, даже и след студената ирония, с която се овенчаваха повечето му думи. Макс обаче закъсняваше с повече от час, и тъй като нямаше кой да тълкува скоростта на глътките му, си позволи да изпие третата си чаша по-бавно.

Бръкна в джоба си и извади за пореден път смачканата изрезка от вестник, както и кутия цигари, защото статията не вървеше да бъде прочетена без тях. “Младият Хемингуей на десетилетието”, гласеше напечатаното с едър шрифт заглавие. Почти се задави, след като неусетно беше започнал да дъвче цигарата в устата си. Той харесваше Хемингуей, и точно там се коренеше негодованието му. В крайна сметка, творецът би трябвало да започва и да свършва като самият себе си. Виктор не искаше да е младия Хемингуей, а Хемингуей дори не подозираше, че е старият Виктор, а така или иначе, когато остарееше, сигурно някой друг щеше на свой ред да се подвизава под неговата младост. Крайно незадоволително, мислеше си той, да започнеш и да свършиш като други хора. И всичко това по вина на глупавия вестник, който изопачаваше толкова умело чуждата самоличност. Не трябваше да я слуша. 

Двойната врата на бара се отвори театрално, подобно на завеса с настъпването на ново действие в постановка. Макс изглеждаше бодър както винаги, макар и дъждът да беше измокрил ризата му и русите му къдрици, които сега се спускаха по челото му. Виктор се намръщи при вида на Роксана, която беше заметнала сакото му върху главата си и повече от всякога наподобяваше харпия, впила безпощадно ръцете си в него. Можеше поне да го предупреди, че ще я влачи със себе си, въпреки че в последно време се подразбираше. Макс и разказваше нещо оживено, докато я прегръщаше през раменете, и Виктор побърза да изгълта уискито си, за да не си навлече някоя от философиите му. Забелязвайки го, русият мъж се усмихна сърдечно и седна до него, а харпията се намести в скута му, привличайки редица възклицателни погледи от съседните маси.

- Едва от днес си Хемингуей, а вече живееш в неговите пороци! - гръмко се изсмя тя, сочейки празната чаша пред него.

- Пороците живеят в мен. Гледай и теб да не докопат. - отбеляза Виктор с крива усмивка, издишайки струя дим на другата страна.

- Аз нямам против да ме опорочиш, поете. - и тя си присвои една от неговите цигари, доближи я до тънките си устни и му направи знак да я запали. Той драсна една кибритена клечка и я поднесе към нея с неохота. Тя палеше цигарата поне няколко секунди повече, от колкото беше нужно, и това го влудяваше. Беше се изтегнала към него, докато седеше в скута на Макс, и изглеждаше, все едно двамата заедно са си поръчали обща проститутка. Макс се стараеше да отклони погледа си от Виктор, не от ревност, а защото имаше странната способност да изпитва чуждото неудобство, и в момента беше убеден, че ушите на другаря му са пламнали от срам. Единствените емоции, които го гнетяха, обаче, бяха досада и враждебност към Роксана, и ситуациите, в които сякаш се стараеше да ги постави, но точно когато мислеше да и го подметне съвсем нетактично, тя се изправи на крака, викна бармана и поръча два гимлета. Виктор погледна приятеля си въпросително, но жената между тях не го остави да проговори.

- Аз го научих! - гордо отбеляза тя, прокарвайки пръсти през чупливата си, гарвановочерна коса. - Никой не отказва да пие гимлети с мен. И ти ще пиеш, нали, Виктор?

Той обаче отказа да пие гимлет, както и да каже каквото и да е, поръча си още едно уиски, и тъкмо когато барманът носеше питиетата Роксана подскочи толкова рязко, че той насмалко да ги изтърве. Музиката се беше оживила, и тя впиваше ноктите си в раменете на Макс, подобно на граблива птица.

- Искам да танцувам! Искам да танцувам сега! - и го издърпа от мястото му. Той поднесе една от милите си, извинителни усмивки на бармана, на Виктор, и на целия свят, задето неговата любима му се струваше толкова изкусителна, че той трябваше да поеме цялото им неудобство относно предполагаемото им желание да я притежават.

[transitofpluton]

Оглеждам се в мъгляво огледало

оттам стотици каменни лица

ме гледат със очите на деца

и всичките крепи ги мойто тяло.

Гротеският ми враг във тях разви

конците си с ехидния им кикот

така се смееха, докато не завикат

“На търга ли съдбата ни върви!”

Зад маските ухилен ми прошепна

“Аз миналото в теб тоз час съзрях

отсъствието му за теб е грях

вилнееш в лудостта великолепна.”

Какво за мен са твоите лица?

Защо тъй жаден си

за мойта кръв

за моя дух

за мойта сила

във битието си отдавна съм изгнила

и все пак в мен туптят безброй сърца.

Пусни онези спомени навън

не искам само радост на хартия

и твоята отрова ще изпия

с усмивка ще живея в твоя сън.

[transitofpluton]

Някога имах си три бели птички

тихо ми носеха сребърен сън

сън от загадки и тайни привички

някога, някога, вече навън.

Преди години и трите заключих

в сребърна клетка сега си мълчат

да я намеря до днес не сполучих

вече забравих къде е ключът.

Вехтите спомени все ме препъват

и ме оплитат в изветрен куплет

Може би моите птички сънуват?

В римите плахо изчакват си ред.

Някога, някога там на тавана

май съм заровила своя живот

може би още се моля да хвана

влакът обратен към минал възход.

Някога май съм забравила всички

в другата вечност, накрай на света

още ли чакат ме белите птички

в моята прашна, таванска мечта?

[transitofpluton]

Solitude is for two

[transitofpluton]

Solitude is for two