Помниш ли за вечността, към която с лекота протягахме ръка и почти докосвайки я, си казвахме “ Тя е тук, съществува, и ние определено я имаме. ”
Как на пръсти, по мечти се движехме и времето беше машина изобретена от човек, която можем да управляваме и, която ние водим, а не тя нас.
Говорехме си как до пет години ще живеем някъде заедно, може би в друг град, със съседи на които ще лазим по нервите от нашите шумове, защото заедно никога не сме били тихи.
Казвахме си как ще живеем някъде, където ще събирам разпръснатите фиби от теб по пода.
Смеехме се, и ти обещавах, че ще играя с косата ти, кичур по кичур, докато я навия така, както всеки ден сама я къдриш, спускайки кока си на сутринта.
Че ще извия всеки косъм собственоръчно между пръстите си.
Че ще те накарам да се обикнеш поне веднъж, поглеждайки се в огледалото.
Давахме свободата на минутите, които текат, моделирайки ги в бъдеще.
Бъдеще, прожектирано от нас, несъществуваща лента, развален касетофон.
Толкова мислех за щастието ни след години, че забравих да го виждам пред себе си.
Когато извиваш устните си за усмивка, когато се смееш на тъпите ми шеги. Когато пускаш онази отвратителна песен отново и отново, и ме караш да танцуваме на нея. Когато от нищото ме целуваш,правейки пауза между всички мигове, сливащи се в живот.
Помня всички тези детайли.
Но не е ли иронично, как през цялото време вярвах, че смехът ти може и да стане по-шумен, или пък най-вероятно ще може, и да харесаш някоя малко по-добра песен от тази, която пускаш. И че някъде, но не сега, всичко, което чувстваме, ще бъде много по-силно.
Мислех си, за това как един ден ще ми повярваш, че те обичам с правата ти коса.
И сега, когато те няма в настояще време и дори не мога да си позволя да спомена името ти в следващ ден , си мисля само и единствено за миналото.
Миналото, изплъзнало ни се през пръстите, като пясък.
Претърчало като пешеходец на червен светофар.
Мразя как сегашният момент винаги може да бъде свързан със следващия, но отминалият миг е изрязан, вече несвързан, завършен.
Откъснат и загубен номер от обява, на която пише “обади се, ако ме намериш”.
Мразя как бъдещето беше всичко, което имаме, а сега само някоя задна дата, предишен месец, ми напомня за теб.
Дори не искам да идва утрешния ден. Дори не искам да се будя.
Защото “днес” няма никакво значение, ако утре не вярвам, че ще държа ръката ти отново. Защото “вчера” е електрическо поле с ток, което упорито продължавам да докосвам, знаейки че ще ме нарани и ме наранява.
Защото какво значи, че теб те няма, когато още виждам онзи момент, който си представяхме заедно, как бягаме нанякъде и аз ти купувам слънчоглед от първата будка за цветя.
Какво значи, че не си тук, когато помня всяка нотка от гласа ти? И ще го разпозная. Из хиляди момичета. Из хиляди хора наподобяващи твоя тембър.
Какво значи, че няма да се върнеш?
И, че вече не можем да си въобразяваме, че управляваме нещо заедно. И, че тази машина наречена време, определено се развали при нас, опитвайки се да подредим плановете си по нея.
Ползвайки пръстите си за стрелки, а сърцата си за отмерване.
Толкова много ми липсваш, че проклинам това ужасно времево пространство. Наистина. По-гадно е дори, от твоята песен.
Толкова ми се иска да потъна в някоя сегашна секунда с теб. Да се окаже, че съм сънувал. Че е 8-ми ноември и аз се будя до трапчинката на лявата ти буза, и ти я криеш, и ми казваш да спра да я гледам. Мразиш я. А аз толкова те обичам, по дяволите. Така ми се ще да докосна отново бялата ти кожа, да ти кажа “Мая, ръцете ти отново са студени”.
Но не става. Заседнал съм посред нищото.
Търся те из тълпата, като че ли ще ми се явиш чрез друг образ. Като че ли, някой ще ми изкрещи “Всичко беше шега”.
Днес написах в търсачката “има ли живот след смъртта”
Намерих друго бъдеще с теб, в което да вярвам.
germansingergirl
blakekathryn
gummygunk
gamechangershow
