All The Lost Words

Добре дошъл във коридорите на моето съзнание, където часовниците са отдавна спрели. Където дните се размиват с нощите и спомените ми не знаят що е време.

[allthelostowords]

Дневникът на тъгата: Заложници на миналото

Може би ти посвещавам последните си редове. Знам, че и преди съм го казвала. Този път обаче нещата стоят много по-различно. И двете го знаем.

Миналото. Често се сещам за миналото. Истината е, че единственото, което мразя в него съм аз самата. По-скоро човекът, в който се бях превърнала. Въпреки себе си. Но не и заради теб. 

Имаше момент от живота ми, в който набедих теб за бездната, появила се в душата ми. Поне се опитах. Да оправдая себе си за дупката, която сама си изкопах. И това е една от най-големите грешки, които съм допускала някога. Защото нито ти, нито пък аз имахме вина. Имаше вина мисълта, която по някакъв начин ме бе приклещила в ъгъла, бе стиснала за гърлото целия ми разум и бе отправила най-яростната заплаха, която съм чувала през живота си - че ти може да си тръгнеш. 

А ти... Ти така и не си тръгна. Надявам се, че няма да го направиш и сега. Въпреки моите грешки. Въпреки това, че и двете се превърнахме в заложници на моето минало. 

[allthelostowords]

Тръгвам по познати пътеки. Краката ми ме носят към задънена улица, но нямам нужната сила, за да ги спра. Завъртам се в ужасяваща спирала от мисли, които се материализират безконтролно в главата ми. Защото за пореден път си давам сметка, че винаги ще обичам всичко неперфектно в теб. И не знам как да спра.

[allthelostowords]

Търся отговори, които не мога да открия. И ги търся там, където няма никого - на дъното на празна бутилка от вино. 

Защото, оказва се, човешките взаимоотношения и животът са много по-сложни, отколкото някога съм си мислила. Наивността си отиде с осъзнаването на факта, че нищо не е черно-бяло. Решенията на проблемите нямат един единствен изход и живееш в свят с размити граници. Размиват се правилно и неправилно. Размиват се добро и зло. Размиваш се и ти самият. 

Понякога искам да затворя очи и да канализирам всичките си мисли на белия лист. Един непрестанен мисловен поток от думи, който да те прати някъде далеч. Далеч от проблемите, далеч от решенията. Там, където времето е спряло и нищо друго няма значение.

[allthelostowords]

Защо хората правим живота си сложен? Мисля си, някак май сами разваляме собственото си щастие и то по начин, по който никой друг не би могъл. Защото сме свикнали твърде много да живеем инак. 

[allthelostowords]

Искам да излея душата си отново на тоя бял и празен лист. Защото в главата ми не е никак, ама никак празно. Животът ми през последните месеци се усеща странно скъсан, противно на всякаква логика. Защото уж всичко би трябвало да е наред. А аз имам едно непреодолимо усещане, че то никак, ама никак не е така, както би трябвало.

Причината мога да я посоча, но не искам да е гласно. Не искам да материализирам тая част от мислите си, която се опитвам да избутам.

Но ще го кажа така - някои хора просто не са за нас, колкото и да се опитваме ние, колкото и да се стараят те. Нещата просто са такива и това бавно, но пък сигурно ме събаря. Изравняваме с прашинките по пода, както доброто старо време.

Днес причината е друга, но пак е с полъх на любов.

Някои хора просто не са за нас. Това ли е? Или ние самите искаме твърде много. Ние самите очакваме нещо свръхвелико, отвъд тая вселена. Като оная обич, за която четем от книгите, като оная обич, която е чиста, разтърсваща, великолепна… Май имам такава обич, но защо не ми е достатъчна? Защото мен ме обичат. Знам как трябва да ме обичат. Знам, че получавам внимание, старание, взискателност, а аз… седя и се чудя защо не го усещам така. Стоя и се обвинявам, че не влагам от себе си. А така искам… така мога. Мога да обичам. Силно. Разтърсващо. По същия онзи начин, за който съм чела по книгите.

Знам защото точно с такава любов минах през ада.

[allthelostowords]

Някой липсвал ли ти е някога истински?

Толкова, че чак да не можеш да дишаш.

Толкова, че сам да се чувстваш в тълпата.

И сякаш сред крясъци чуваш единствено ти тишината.

Някой намирал ли те е някога истински?

Както никога сам не си търсил себе си. 

Все едно преди те е нямало никъде

Сякаш заровен си бил, забравен си бил

Все едно никой си бил, преди да те срещнат

Някой обичал ли те е някога истински?

[allthelostowords]

Не знам как да напиша това, без да се засипя с обвинения. Обвинения, че искам твърде много от живота, че си прогонвам щастието, че имам високи очаквания, че си втълпявам, премислям... А премислянето не присъства в рецептата за щастие. 

Не се чувствам обаче щастлива. Поне не по начина, по който би трябвало да е щастлив един човек. Не се чувствам обичана, а притисната в ъгъла. Сякаш трябва да отговоря на куп очаквания, да дам нещо, което не зная как да дам.

А аз знам как да обичам. Мога. Знам какво е да ме обичат. Не знам обаче дали това е любов.

[allthelostowords]

За хиляден път трия всичко от белия лист

Това е пореден злополучен опит да те пиша.

Лутам се в коридори от недостойни сравнения,

търся начин да ти кажа най-достойното обичам те.

Дар ли да те нарека? Спасение?

Събори стените ми тухла по тухла.

С нокти изтръгна душевните плевели.

Посади цвете с ръцете си в тъмната дупка.

Възможно ли е някой някога по този начин да обича?

И с две прости думи да вади душата от плаващи пясъци

Дар ли да те нарека? Спасение?

Не знам. Обичам те.

Това е пореден недостоен опит да те пиша.

- Д.В.

[allthelostowords]

Ще ти рисувам усмивки всеки път,

щом някой ги изтрие от лицето ти.

И всеки път, в който се окажеш в окото на бурята,

ще заставам над теб, за да те пазя от вятъра.

Ще ти давам милиони причини за щастие,

когато край тебе бушуват пожари и пламъци.

Ще ти бъда вечен подслон, скала и спасение.

Ще ти давам криле,

когато са счупени твоите собствени.

[allthelostowords]

Призраците от миналото винаги идват неканени. Нахлуват с трясък, блъскат вратата в стените на съзнанието ни без да чукат, без да питат, без да ги искаме.

Призраците от миналото са най-ужасните гости. Те се разполагат на дивана, избутват ни нахално на пода, от който едва сме се вдигнали през годините. Ядат от душевната ни храна, докато на мястото и не остане празна, черна дупка.

Започват да мрънкат колко сме се променили и как това изобщо не било добра идея, защото няма нищо по-хубаво от постоянството. Да ни пилят на главата как сме се отдалечили от целта си, която само допреди известно време е била прилежно изписана с техните собствени инициали.

С две думи - трябва да сме постоянни в отчаянието си, постоянни в самоунищожението си. И постоянно в пилеенето си по тях.

Призраците от миналото не спират да ни критикуват, а думите им изведънж започват да звучат като собствения ни глас, защото така умело се прокрадват между хилядите бариери, които сме изградили като защитен механизъм, че всякаква трезва мисъл остава напълно неспособна да направи каквото и да било по въпроса.

Изведнъж всичко, което сме направили с живота си, което сме направили за другите пък и за нас самите, отива в небитието все едно никога не се е случило и престава да бъде факт от сегашното време.

Ставаме негодни, неспособни, недобри и междувременно не ставаме за нищо.

И точно когато ни убеди в правотата си, призракът от миналото започва да се чувства още по-комфортно, събул се бос и пипа с мразните си пръсти по прилежно забърсаните мебели с пренебрежение и погнуса. А ние сякаш машинално подреждаме след него онова, което сме вдигали милион пъти от пода, заедно със себе си.  

Гостуването му понякога трае месеци. После започва да идва за седмица. Посещава ни все по-рядко само за няколко дни. Докато в един момент не започне да остава само за по кафе у дома. После минава само да припомни за себе си и си разменяте няколко думи на вратата.

Докато накрая не почука и вие откажете да му отворите. Ще чука упорито известно време, някой път ще тропа усърдно все едно всеки момент ще разбие вратата. Това, разбира се, ще бъде в крайно неприемлив час, но няма значение.

В един момент призракът ще си тръгне. Ще осъзнае, че няма смисъл. Ще спре да настоява. В един момент ще победите.

[allthelostowords]

да поиграем на криеница, искаш ли?  скрий дишането ми в шепите си. открадни няколко удара от бясно биещото ми сърце. прибери ги на сигурно  в обятията си. същите, в които треперя  като лист. да поиграем на криеница,  искаш ли?  ще пребоиш ли колко пъти ще умра в ръцете ти, колко пъти ще се намерим в тъмното?  ще преброиш ли тишините,  пълни с обещания?  ела да поиграем на криеница. ела, за да намеря себе си в теб

Д.В.

[allthelostowords]

безмълвно ще те пиша  с пръсти по гърба ти докато с хиляди въздишки мълчаливо си шептим. ще те пиша нощем когато се опитваш да заспиш далеч от мен,  от успокояващия ритъм на сърцето ми което, без да знаеш, шумно бие в твоя чест. ще те пиша и докато събуждаш се сама във тъмното и търсиш ме в просъница, за да се вкопчиш в мен като спасение. ще те пиша винаги за да знаеш, че дори в съня ти невидимо  за тебе всяка вечер мисля,  и теб прегръщам, макар да си далеч.

Д.В.

[allthelostowords]

изчерпих всички думи, макар и недостойни да опиша колко те обичам. изчерпих всички примери за липсата, която ме обгръща вместо ръцете ти. не са достатъчни, не са достатъчно. те не са като теб не са като начина, по който ме обичаш

Д.В.

[allthelostowords]

Най-тъжното време е онова, в което си далеч от мен. Онова, в което всички часовници мълчат, а календарите късат страниците си от ярост, че те няма.

Не искам повече да броя дните, в които си далеч от мен. Не искам да отброявам секундите, в които не те прегръщам, в които не си шептим в тъмното за нещата от живота. 

Искам да броя миговете щастие на пръстите ти. Да броя пропуснатите удари на сърцето ми докато усещам твоето в ръцете си. Искам календарите да изпаднат в безсилие заради вечността, която си създаваме. Стрелките да се превъртят от лудост, от безсилие, че времето е спряло в наша полза.

Най-тъжното време е онова, в което си далеч от мен. Онова, в което всички часовници мълчат, а календарите късат страниците си от ярост, че те няма.

[allthelostowords]

начинът, по който спираш сърцето ми  начинът, по който ми казваш ела начинът, по който ме прегръщаш с ръцете си  по който обичаш ме,  пишеш ме,  за да знам, че не съм кълбо самота.  това е най-здравословното лудо обичане, в което дишам свободно  само когато си с мен по който си казваме тук сме, във вярност се вричаме обещаваме си вечности в нашата перфектна тишина

Д.В.

[allthelostowords]

Писмо ще ти напиша, за да го прочиташ в тъмното на свещи. За да те води за ръка във мрака, да те прегърне като запетая и да сложи точка в края на лошите мисли, пристигнали като неканен гост в главата ти. 

Писмо ще ти напиша, за да си припомняш колко те обичам. Да вади от дълбокото, да бъде твоят фар в далечината. Ориентир ще съм ти цял живот. Карта, компас, котва, пристан. От каквото се нуждаеш, това ще бъда. Естествено продължение на ръката ти, която се оформя като прегръдка около кръста. Пояс срещу давене, както ме нарече. 

А ти си моята глътка въздух, когато аз самата не мога да дишам. Когато отчаянието ми засяда като буца и потъва в дълбините на душата ми. Завлича ме като в спирала. Тогава думите ти стават въже, знаеш ли? Въже, за което да се хвана, което да ме дръпне. 

Жива си заради мен, но аз съм жива заради теб. И това е най-прекрасното нещо, което може да се случи на някого. Защото сме тук, защото те има, защото имаме “нас” и това е достатъчно. Ти си причина. Неугасваща, непреходна причина за щастие. Моята причина да се търся, да се усъвършенствам, да се стремя към по-добрата версия на себе си заради теб. За да те обичам още повече. За да ти давам повече, макар и никога да не е достатъчно. Защото онова, което ти заслужаваш, е неизмеримо според законите, които действат в тая Вселена. Защото това, което си ти - е на светлинни години от нея и е много по-безгранично и от най-безграничното. 

Писмо ти пиша, за да го прочиташ вечер. Да го прочиташ преди сън. Писмо, с което да запомниш, че някоя звездичка нощем те сънува и блести ярко, за да намериш пътя обратно към вкъщи. 

[allthelostowords]

Да те заобичам беше най-лесното нещо в живота ми.

Да ти покажа, че го заслужаваш - мисия, която приех за своя лична кауза.

Да те науча да обичаш себе си - ето със това няма да престана да се боря.

Защото моят ангел си, липсващата част в душата ми, която ти направи своя.