Balcony #146
Мария тръгна на пети юни - четири дни след като започнах да чета „Вълшебната планина” от Томас Ман.
Докато се оправях за последната ни среща, видях как Баухаус календарът за 2019-та, който съм провесила вкъщи, през месец юни е със сградата на Германското училище в Бургас.
Тези дребни съвпадения щяха да ѝ допаднат. Тя обичаше Die deutsche Sprache. До степен, че се записа да учи немска филология горе-долу по времето, когато нейните приятелки се пенсионираха.
Спомням си, преди книгите да изчезнат от библиотеката, у тях винаги имаше речници и каскадно изписани листове. Понякога ги прибираше в чекмеджетата, при другите дипломи. В това число онази, разписана от Димитър Димов, който ѝ бил преподавател в Aгрономическия факултет. По-често обаче оставяше страниците отворени - из масите или затиснати с нещо върху пейката на балкона. Да дишат. И ние с тях.
„Мара“, както я наричаха хората в живота ѝ преди аз да се появя, ми отстъпи най-тежкото проклятие, което може да влачи със себе си всеки човек, чието ежедневие е писането.
„Хайде отначало, поне веднъж го напиши като за света!“
От дебютантските ченгелчета в буквара, през зацапаните букви по тетрадките с тесни и широки редове, до последните преразкази, които пишехме заедно - все това тотално „като за света“. Да е чисто, красиво, правилно, подредено. Ако не се получи от първия път, наново - пак, и пак, и пак.
Как съм оживяла безусловната досада на онези следобеди е енигма. Бях послушна само, за да се стигне до ритуалната част, когато домашните са готови, а Мария отива да си мери шапките и да клепне по малко розово червило из нейните и моите бузи, преди да тръгнем на разходка из ларгото на панелния ни топос.
Една от въпросните шапки ме накара да се усмихна и днес. На 91 години Мария продължаваше да си държи на нея. Особено, щом ще е за разходката, след която нямаше да има вече други.
...
Там някъде, измежду обичайните разговори на погребения („Сестра ми, моля те, ако ме надживееш обещай, че ще ме кремираш. Добре - ти мен също.“) и притеснението от словата на свещеника, че покойницата отива на място, където ще бъде съдена за делата си (дано да няма такова ), та там някъде си остава зрънцето на навика.
И ето - случвало ми се е да ме питат защо не пиша повече.
Заради баба ми Мария е. Със нейният стандарт - направи го като за света. Ако няма да е категорично отвсякъде, може и без него.
Денонощията редактиране, тряскането на лаптопи, пироните в слепоочията... Да знаеш колко тежи всяка дума е ад.
Не съм сигурна дали този балкон със спомена за теб се получи „като за света“, Мария. Но трябваше да го изкарам да диша. Пък и вярвам, ще влезеш в положение - най-красивото и най-грозното в мен са твои.
Es gibt immer einen Wahnsinn in der Liebe. Aber es gibt auch immer einen Grund im Wahnsinn
Снимка и история: Julia










