Всичко живо си има присъда,
знак съдбовен, за другите скрит.
Ако можех поет да не бъда,
щях да бъда крадец и бандит.
В детски битки едни и същи
неизменен герой къдрокос,
често, често по мръкнало вкъщи
съм се връщал с премазан нос.
И догдето се тюхкаше мама,
аз през зъби процеждах едва:
„Няма нищо! Спънах се в камък,
ще зарасне след ден или два.“
Не изстина, не се е смирила
тази ярост и тази тъга,
като дръзка, несдържана сила
блика в мойте поеми сега.
Къртя буци словесно злато
и когато стихът се роди,
там прозира мойто чепато
скандалджийство и буйство преди.
Спастрил свойта гордост корава,
и до днеска останах такъв…
По лицето ме биха тогава,
а сега е душата ми в кръв.
И говоря не вече на мама,
а сред чужди процеждам едва:
„Няма нищо! Спънах се в камък,
ще зарасне след ден или два.“
1922
