Не ми стига да ме обичаш.
Не ми стига да ме харесваш. Да ме искаш. Да ме обожаваш. Да ме желаеш.
Не ми стига да ми подаряваш цветя и да се грижиш за мен.
Не ми стига да ми казваш колко много ме обичаш.
Не ми стига да ми помагаш с къщната работа.
Не ми стига да ми купуваш скъпи неща.
Не ми стига да ме питаш как съм.
Не ми стига да се стараеш да задоволиш всяка моя нужда.
Не ми стига да ми казваш, че трябва да се облека дебело, защото навън е студено.
Не ми стига да ми носиш любимата храна в леглото.
Не ми стига да ме изслушваш, когато искам да ти споделя нещо.
Не ми стига да ме подкрепяш във всичко, без да имаш съмнение в мен.
Искам да виждам в очите ти как те боли, когато ме боли.
Да искаш да се разкъсаш на парчета, когато аз се разпадам.
Да не можеш да останеш цял, ако аз съм на части.
Искам да ме усещаш до такава степен, че да не се налага да ти обяснявам какво не е наред.
Да знаеш какво премълчавам, преди да съм решила да го скрия.
Да различаваш всяко мое потрепване като дума, която още не съм изрекла.
Искам да виждам как си три хода пред мен —
не за да ме надвиеш, а за да ме предвидиш.
Да ме изпреварваш в мислите ми така, че да няма къде да се изгубя.
Искам да не ми задаваш въпроса „как си“,
И да не вярваш на „добре“, когато не е вярно.
Искам да виждам как мълчанието ми ти тежи като вик.
Как погледът ми ти разказва истории, които още не съм завършила.
Как тялото ми казва истини, които аз самата избягвам.
Искам да усещаш кога съм тук, но не съм тук.
Кога се усмихвам, за да не се разпадна.
Кога говоря, за да се приближа, и кога говоря, за да не бъда докосната.
Искам да не се налага да превеждам себе си.
Да не бъда език, който трябва да се учи.
А присъствие, което се разбира без усилие.
Искам да ме разпознаваш, когато съм се изгубила в себе си.
Да виждаш кога се отдръпвам, още преди да съм направила крачка.
Да усещаш кога съм на ръба на думите, които няма да кажа.
И да ги казваш вместо мен -
а защото ме разбираш по-дълбоко от страха ми.
Искам да ме разчиташ като памет, която не е научена, а позната.
Като инстинкт. Като нещо, което винаги си знаел, без да можеш да обясниш откъде.
Стой така, че да не мога да се скрия дори от себе си.
Искам да усещаш кога се губя в мислите си и да ме връщаш, без да ме дърпаш.
Да ме задържаш цяла не с думи, а с присъствие, което не позволява разпад.
Искам да ме държиш стабилна, когато аз забравя как се стои вътре в себе си.
Не като човек, който ме спасява.
А като човек, който не позволява да се изгубя напълно.
Искам да ме обичаш така, че да ме виждаш цяла -
дори когато аз съм забравила къде са ми парчетата.
Нека е толкова дълбоко, че да боли.
Толкова истинско, че да не може да бъде игнорирано.
origamiaround
romaincrisis
discoholicmusic
2087
snowghoul
gummygunk
turnnoffyourmind
prguitarman
izzy806
