clueless

ценител на поезията и красивото :)

[loranayavorov]

Евтим Евтимов

[mycutepaws]

[loranayavorov]

КЪМ ВИСИНИ

С оковани крила днес земята ни ражда,

оковани с неволя и делнични дни,

а гори сред душата ни вечната жажда

за простор, красота, висини.

Из града — тези улици шумни и сиви,

де живота безумно крещи,

на село — в тишината на буйните ниви —

нас опиват ни странни мечти.

Като звън на далечни, грамадни камбани,

като гръм на стихийни вълни,

свободата зове непрестанно сърца ни

към лазура на нови страни.

В миг крилата за полет безумен потрепнат,

в миг в очите искра заблести,

и акорди на музика странна зашепнат:

«Полети! Полети! Полети!».

Младостта запламти в многоцветни огньове,

младостта призовава часа —

тоя час на размах, на разбити окови,

тоя час озарен с чудеса.

А в пожара на тия копнежи сърдечни

свободата за пристъп звъни,

и отекват гърмовно простори далечни:

«Светлина! Красота! Висини!».

Христо Смирненски

[loranayavorov]

ЧАСТЕН СЛУЧАЙ

След твърдите пети на времето, които чуваш да минават,

пелинът трудно се изправя и с мъка своя дъх възвръща.

На любовта такава мъка, ако си спомняш, е присъща.

Но в любовта е друго нещо – там болният лекува здравите.

По чистата пола на времето, която вярваш, че докосна,

прахът на бъдещето беше и по ръцете ти полепна.

Сега очаквай да се сбъдне поличбата великолепна.

Но в любовта е друго нещо – там бъдещето е за после.

А жълтото око на времето, което в огън ни измива,

запалва къщи и фенери, завърта кръговете в мрака.

И всяка правда е възможна. И всеки избор се протака.

Но в любовта е друго нещо – там милата е най-красива.

Но любовта е друга тайна. Но любовта е частен случай.

Накрая времето си тръгва изпод балконите й късно.

Безшумно се люлее клонът, от острото му рамо блъснат –

махалото се движи, скъпа. И няма кой да го изключи...

Калин Донков

[loranayavorov]

***

И ако ти не съществуваш още,

аз мога утре пак да те създам

от болката на тези дълги нощи.

И няма повече да бъда сам.

И пак ще имам радости и срещи,

небе открито, птици и море...

Човек живее в името на нещо

и трябва пак за нещо да умре!

Евтим Евтимов

[loranayavorov]

ВСЕ ПАК

...Но пак те любя аз. Любя те, защото

от тебе съм далеко - може би

тъй, както е далеко злото от доброто;

защото сме чадата може би

на две враждуващи съдби.

...Но пак те чакам аз. Чакам те, защото

обичам чудесата - може би

ще се досегнат с нас земята и небото:

защото и душата може би

без вяра нивга не скърби.

- И чакам влюбен аз: може би защото

пред радостите скръб ще избера,

до смъртен час за тебе да блуждай окото;

защото радостта ще избера -

от скръб за тебе да умра.

Пейо Яворов

[blind-letters]

““ГОВОРИ В ПРАВ ТЕКСТ” Това ми е бил винаги проблемът. Щом си наумя, че искам лято, съм готова да го чакам до откат. И цяла зима и пролет да съм крива, че не е лято. И да се тръшкам, и да се мръщя, и да мразя календари, да отменям празници, да отричам зимната смяна на време, изобщо никакви времена да не зачитам. И после да съм толкова претръпнала от чакане, толкова да ми е втръснало, така да съм се изхабила, че изобщо не ми е до приумиците на лятото - до жегите му, до пороите му, до непредсказуемостта му. Това ми е бил винаги проблемът. Че използвам сезони, плодове, природни бедствия, какво ли не - само за да не нарека нещата с истинските им имена. Само да не кажа името ти.”

— Лилия Йовнова

[blind-letters]

“Докато сърцето се мъчи да ти изяде главата или поне да разбие стената на невинните ребра, докато си напомняш да дишаш дълбоко, ще си повтаряш, че това е най-хубавото на всеки край: всеки път е само веднъж и за последно.”

— Лилия Йовнова

[grigorii3]

Сърцето ми е цяла планета, казваш, а аз мълча тъжно, защото се притеснявам, че навярно никой няма да ме намери. Лилия Йовнова

[blind-letters]

“* * * всеки следващ път пътят до летището се скъсява а куфарът олеква „маме, вече никъде не държиш нищо“ и двете виждаме как изпускам нещата как ми се изплъзват между пръстите но се успокояваме, че е временно казвам ѝ, че не знам вече какво толкова да нося не ѝ казвам, че имам нужда повече да оставям за да може когато дойдат и тези дни (а те винаги идват) да се обадя на няколко човека да ги попитам има ли ме още при тях защото точно в този момент при мен никаква ме няма да ми кажат тук си, спокойно, пазя те да чуя от някого, че някъде още съм аз”

— Лилия Йовнова

[loranayavorov]

Лилия Йовнова

[loranayavorov]

БЯХ НА САМИЯ ВРЪХ...

Бях на самия връх на мойта младост.

Бях див, несъразмерен и красив.

Обичах те без милост аз - със ярост - и се учудвам, че останах жив.

Бях млад, красив и неправдоподобен.

Как падах аз над тъмния ти глас.

Виновен съм - от твоя скръбен спомен

не справедливост - милост искам аз.

И пак сънувам оня светъл хаос...

(Не подозирах, а съм бил щастлив.)

Обичах те без милост аз - със ярост.

И съжалявам, че останах жив.

Христо Фотев

[loranayavorov]

HEY JUDE, 7'09"

"Хей Джуд" е най-дългото бавно парче на света и ако за това време не успееш да свалиш една жена, си най-смотаният мъж във Вселената. - Гаустин, VІв клас

Най-дългото парче, което пускахме,

траеше точно толкова: 7'09".

7 минути и 9 секунди

с ръце наелектризирани

от мохера на пуловера й.

7 минути и 9 секунди

за най-бляскавата история.

7 минути и 9 секунди

свят да ти се завие

и вие,

и все пак вие

се въртите,

и все пак тя се върти

около теб,

и все пак се върти

7 минути и 9 секунди.

Никога след това,

никога по-късно,

и изобщо никога

(но тогава не знаеш)

няма да бъдеш толкова дълго

влюбен в една жена.

Георги Господинов

[loranayavorov]

ВЕЗНИ

Тази вечер ще си легнеш рано,

но до късно няма да заспиш.

Дълго ще разчиташ по тавана

туй, което трябва да решиш.

Ще се ровиш в спомени и дати,

ще възкръсваш трепети и дни

и ще трупаш мълком във блюдата

на сърдечните везни:

радостта - и първото страдание,

верността - и нейните въжа,

ласките - и първата досада,

клетвите - и първата лъжа.

Ще претегляш, ще сравняваш скритом

устните ми с нечия уста,

нечии очи - с очите ми,

силата - със нежността...

После ще объркаш всичко и наслуки

ще запълваш слепите блюда:

ще поставиш любовта при скуката,

навика - при любовта...

Страшно ще ти е да се събудиш -

по-добре е да не спиш:

да си идеш - ще ти бъде трудно,

да се върнеш - ще се унижиш.

Стефан Цанев

[loranayavorov]

ТОЧНО В ТРИ

І

Тъй както тялото, преспало

случайно с друго чуждо тяло,

се буди нощем точно в три,

когато спиртът още ври,

но вече се е изпарила

до капка любовта – и сила

то няма и за сън дори

и бърза да се изпари,

но само до стената стига,

лежи и ужасено мига,

като че не с любим, а с труп

се буди след убийствен труд,

и тежката като верига

ръка от скута си отмята,

глава изправя в тъмнината

и с много труд, едва-едва,

и като съд с вода кипяща,

главата му отмества спяща,

ослушва се – и след това

върху възглавницата вдясно

за цял живот й прави място,

и без да мига, без да бърза

край голата стена се хлъзва

като змия –

така от нас

душите точно в този час

без капка жал, без капка кръв

се канят да се отрекат

за трети път – и миг преди

петелът да ги пререди,

към друг живот, към друга плът

те вече на ята летят…

ІІ

Тя идва нощем точно в три

сред светлина непоносима,

когато спиртът още ври,

но вече огънят изстива,

когато въздухът не стига

и бърза да ни издаде,

когато славеят дори

не смее да пролее глас

от цъфналия в бяло храст,

когато спира да расте

и нероденото дете,

а на летливата душа

й никнат нокти и коса

и като в гипсово корито,

с чаршаф надве-натри покрито,

и с тебеширена уста,

се буди тялото, разбито

от одата на радостта,

която в пълна самота

и празен многотонен труд

е слушало заради друг,

за друг е пяло и търпяло

като за свое второ тяло,

и ей го пак – едва лежи,

едва на кръста се държи,

душа и Богу дух предало,

а продължава да работи,

върти на черни обороти,

издишва, вдишва, трака, помпа,

тиктака в мрака като бомба

и без да бърза, без да мига,

до края на стената стига,

прехвърля крак – едно, две, три…

Да бягаме!… Ще се взриви!…

Ще се взриви, ще ни изтрепе,

окото няма да му трепне!…

ІІІ

Тя идва нощем точно в три

с глава на лъв и с женско тяло,

до кръста в кръв, нагоре – в бяло,

и казва с глас на ангел: „Спри,

щом вече се е изпарила

до капка любовта – и сила

ти нямаш и за мен дори!“ –

и лисва в кривото ми гърло

остатъка от спирта първо,

змията в ъгъла лови,

душата в зъбите ѝ хваща

и чака да се появи

в окото ми сълзата зряща,

и с дъх един, с един замах,

от гърлото до кръста чак,

гърдите ми на две разсича,

надзърта в тях, гадае, срича

и като риба във вода,

и като звяр на свобода

в димящата ми още пазва

змията пуска и ми казва

с гласа на нейната уста:

„Аз бях дотук – сега пълзи,

сега душата си спаси!“

Георги Борисов

[pocahontasisthatyou]

Само за жени

Този свят не по женски модел е направен, но на нашите женски ръце той лежи. Всеки ден го кроиме и прекрояваме - уж по-малко да ни тежи.

Вече нямаме право да бъдеме слаби, мъжки момичета сме, а не жени. сред насъщните грижи за децата и хляба, вече никой отдавна не ни сваля звезди.

И нагърбили двеста задачи нелесни, зад зъбите си стискаме своя женски протест, а мъжете в трамвая се крият зад вестници, зад списания “Наш дом” и “Жената днес”.

На земята отдавна сме стъпили здраво, на ръце не ни носят, не подават ръка. даже своите “рицари” неведнъж утешаваме върху слабите си уж рамена.

И си пъдим сълзите, и се правим на силни, но не зная дали не грешим, че зад мъжки професии се мъчим да скрием свойте женски, слаби души.

Маргарита Петкова

[loranayavorov]