Обичливо напомняне. Не искам да си позволя да ги забравя. Никога. Сега съм така млада и зелена. Не го усещам съвсем, некомфортно ми е в тялото ми. Свеждам поглед, вървейки по улицата. А сме толкова живи… И няма да бъдем никога по-жизнени и усмихнати отколкото точно в този момент.
Никога не искам да си позволя да забравя онези вечери, напили се с поредните чаши вдъхновение, с които ги черпя с удоволствие. И им се усмихвам. По майчински. Тогава не желая нищо друго. Желая единствено да обикна собствената си компания така неудържимо, че винаги да ми липсва и да е чувствителна дори към най-беглия ми опит да я засенча. Да забравя да стъпвам отгоре ѝ с мръсната си подметка, да се изправям върху ѝ, уж за да достигна нивото на другия срещу мен.
Нека Сара Тавареш не спира да пее точно както тази вечер. По дяволите, нека обичам всички нюанси на тъмночервено в мен, преливащи в оранжево в миговете, в които политам.
Нека, по най-големите дяволи, нека замъгля шибаните мисли за недостатъчност. Анамнеза, поставена от сърцето ми в следствие на една, според неговото уважавано мнение, огромна празнота. Защото когато него го няма, по дяволите, дори не искам да пиша за него, повече не заслужава нито един билет. Било то за театър, било то за балета на моите тихи букви. Обикновено театралният сезон започва именно около седмиците, в които ние се открихме. С две думи - унилосива есен. Затова и моят случаен билет вповече изглеждаше дори като спасение от потиснатия дъх на София, като жилетчена прегръдка. Студеният сезон на противоречиви избори, който двамата изпълнихме с живот, започна в театъра, само че никак не помня да ми е било студено. А към неговия край, разумът му се превърна в пъстро кълбо от неясноти (в сиво), фалшиви представи (облени в идеализирано златно) и черни петна от отчаяни опити за ред. Най-лесно беше да натисне червения бутон. И сам се изключи. Като машина. Какъвто винаги изкуствено се е стараел да бъде.
Но когато го няма, единственото, което обсебва мозъка ми така както в нито една година в гимназията не е успявало, е математиката. Броят часове, от които последно е бил на линия, ъглите, иззад които се е появявал изневиделица, също както вчера в университета, дължината на лъча на погледа му, диаметърът на прегръдката ни… По дяволите. По дяволите и всякакви прибързани решения по дяволите.
Помня как бях гушнала котката на онази дървена пейка в двора, когато тате усмихнат ми каза, че най-големият ми порок е нетърпението. Неизживените моменти не се стърпяват и ритат в корема ми отвътре навън също като някое бебе. По дяволите сърцето ми. По дяволите сляпата му вяра в същността на хората и истината в емоциите им. По дяволите детинските му представи за искреност, чистота и непредубедено доверие. Пътеката, към която ме водят, е обградена от двете страни с благоуханни храсти малини - толкова високи, че скриват с висотата и аромата си развалините, лежащи от външната им страна.
Идеята му е да даде почва, да подхрани и гордо да издигне плодовете на своето самотно, смърдящо и заблудено съществуване. Ами...успех, чао, на мен май не ми се потъва в тор. Пазя кецовете си чисти, чакат ги още много непознати градове за преоткриване.
Сара Тавареш не спира да звучи... По дяволите португалското фадо. Фадото е за двама и за компанията на топлите вечери навън, избрали да се скрият именно измежду техните две тела. Защото само те бяха по-топли дори от късноавгустовското слънце. Лисабон също беше. Мечтите ни за пътуване също бяха. Някои вечери след като заспя, сърцето ми оставя мозъка спокойно да сънува и сам търпеливо да прожектира сюрреалистичните картини на сънищата ми една след друга докато лентата не свърши и се принуди да ме изкара от транса на сутринта. Уверява се, че съм попаднала под абсолютната хипноза на мозъка, и чак тогава за момент ни напуска. Напуска ни, защото по дяволите, през целия ден е опитвало да ми проговори с удари, а аз съм го заглушавала със силна музика от слушалките и жалки опити да ангажирам цялото си същество с всевъзможни задачи. Мисли си, че няма кой да изслуша неговата изповед. Мисли си, че неосъзнато съм избрала да го игнорирам. Че не го чувам по случайност. А то с какво всъщност беше виновно? Всяка вечер си задава точно този въпрос и започва да препуска в бяг извън мен. Мисли си, че не го усещам.
Понякога, някои въпроси, които образуват толкова мощни водовъртежи в нас, изглежда, че са способни да ни погълнат. Теорията за черната дупка е доказана. Гравитацията на тези въпроси сякаш е така силна, че нищо не би могло да ѝ се противопостави, тя присвоява всяка частичка от нас самите, всеки атом на мислите ни. Целите ставаме нейни. В този момент не се питаме – докога? В този момент, сме безпомощни атоми, в търсене на обратния път към себе си. Но вече е твърде късно.
А всъщност, може би мисията им е малко по-различна. Може би 21-годишното ми Аз трудно би проумяло идеята за яснота след време. Държи се така, сякаш времето е пясъчен часовник с десетина песъчинки, които всеки момент ще се пързулнат една през друга през широкото му гърло, той ще ги погълне и за един миг всичко ще е свършило. Подобно на любовта им. Сякаш се роди бързо, а толкова естествено. Е, доколкото можеше да бъде естествено докосването на две души, попаднали една на друга из шарения свят едва няколко месеца по-рано. И все пак… „Плашещо добре“ беше казал той. Плашещо. А тя бе споделила снимка на срутената от романтика кула на Рупчев и „исках да станем по-близки/толкова, колкото нямаше начин“ по най-долния ироничен начин, на който би била способна. В момент, в който цялото ѝ същество бясно чертаеше карти на всички възможни Начини...
Сега, месеци по-късно, препрочитам редовете си. Попивам болката внимателно, погалвам раните си и им казвам, че ги обичам.
