Мъжа или жената си?
Спомням си как играхме на Dixit преди известно време в компания и без да искам те засрамих леко, като думата която избрах за асоциация беше “Ира” и всеки един трябваше да избере карта от ръката си, която да свърже с теб. Дори и хората, с които се бяхте запознали, две минути по-рано. При обръщането на картите установих колко различно те виждат всички, дори и близките ти приятели, които също играеха, и колко различно те виждам аз. За непознат човек си странно момиче, на ръба на опасно, заради което ти се струва разумно да се преместиш на друга седалка в автобуса. Предполагам удължените кучешки зъби помагат за добиването на този образ. За хората, които те познават обаче, се превръщаш в готината Ира, която разказва истории, за това как почти е щяла да умре, по начин, който кара всички в стаята се въргалят по пода от смях. Ира, която е отзивчив и добър приятел. Ира, която е супер енергична и е “мъжко момиче”, с което можеш да си по-груб, без да се притесняваш, защото и тя изглежда доста директна в изказа си. Изкуството ти също струи от теб и хората усещат, че е нещо gloomy, morbid и eerie (не мога да намеря български думи, които да ми харесват), следователно повечето карти, които се оказаха на масата бяха в този стил. Тъмни. Странни. Черно-бели. И по средата, моята. Моята карта, в която се вижда как една гигантска, космата ръка, държи една малка фея с цвете в черната ѝ къса коса, която има най-нежното тяло и прозрачни криле. Защото това е начинът, по който винаги съм те виждала. Външните хора обичат да си създават сценарий, обичат да слагат в кутия, да етикетизират хората и взаимоотношенията им. В нашия случай, за тях ние сме просто лесбийки, в чиято връзка ти си мъжа, а аз жената. Никой не се интересува по-дълбоко от това, което може човек да види на пръв поглед. Никой не знае, че нито аз, нито ти, не можем да се причислим към графа “привличат ме само жени”. Никой не знае, че и аз и ти (както и всеки човек на света) имаме женска и мъжка идентичност в себе си и те се проявяват в различни ситуации и се сменят непрекъснато. Всички са те виждали как се грижиш за мен и внимаваш никой да не си позволява да е груб покрай мен, но никой не те е виждал как плачеш и си се сгушила в ръцете ми, като малко дете. Всички ме виждат женствена, като една розовокоса фея, а теб гледат как ходиш уверено с кубинки и кожено яке, но никой не те е виждал как танцуваш, как движиш красивото си тяло, когато сме сами. Никой не знае как се будиш, как най-чистите очи се отварят и се мръщят на дневната светлина и как си мрънкащо детенце сутрин. Виждат те силна, в приповдигнато настроение и хвърляща шеги наляво-надясно, но не познават раните ти, страховете ти, дълбочината на чувствата, които изпитваш. “Като жената във връзката”, пазарувам понякога и ни правя вечеря, но всъщност девет от десет пъти, ти си там до мен и двете правим вечеря, защото двете ще се храним след това. А когато съм болна или просто ме мързи да гледам, никой не те вижда как стоиш в кухнята и си говориш с врящата вода и чай в нея, защото имаш важна задача за нея и тя е да ме излекува. Караш кола и винаги си в движение, напред-назад, в университета, на репетиции или с мен по задачи, но има и други моменти, в които сме се скарали и ти казвам, че не е добре да караш в такова емоционално състояние и ми се доверяваш, сменяме се и ме оставяш да ни прибера вкъщи. Хората обичат да възприемат за чиста монета това, което виждат. Защото така е най-лесно. Виждат теб, само в черно, държаща се “мъжки”, после виждат мен, цветна и светла, теглеща с триста зора вратата на кварталното магазинче, толкова слаба и нежна, и вече всичко е ясно. Не, не е ясно. Мъжът и жената не са дефинирани функции, които трябва задължително да бъдат свързани с половата идентичност на човек или ако не са, да бъдат разпределени като карти в едни лични взаимоотношения между еднополови двойки. Това е малоумна концепция, която е хубаво да се изтръгне от колективното ни възприятие. Ролите, които жената заема в семейството са множество и това включва и мъжки такива, на които е способна. Никой не казва, че ще тръгна да качвам хладилник по етажите, към апартамента си, но не виждам защо един мъж, с моите размери и килограми, трябва да може. Просто, защото е мъж. Или защо винаги на жените е позволено да бъдат емоционални и раними, а мъжете - кучета ги яли, те нямат чувства или ако имат - да се оправят с тях насаме, никой да не ги вижда толкова “слаби”. Няма разлика между взаимоотношенията на тази Земя, винаги общуват Ин и Ян, независимо в каква форма са. Мъж и жена, жена и жена, мъж и мъж, майка и дете, баща и син, родители и деца, шеф и служител, продавач и клиент, вариантите нямат край. Това, което забравяме е, че Ин и Ян са вечно сменящи се, защото нищо не е статично в този свят, следователно е хубаво мисленето на всеки (за всичко) да се разклати, а да не стои в една точка, защото в една точка ще е равнозначно на неосъзнатост. Ира не е по-мъжко момиче, отколкото мога да бъда аз. Ванеса също не е истинска жена или пък сладичка Ваняна, повече отколкото Ира е. Човек вижда толкова, колкото знае, и тъй като никога не може да знае всичко, по-добре да не бъде категоричен в определенията си за това, което вижда. И колкото и да иска някой да ни архетипизира, за да пасваме в главата му идеално на ролите, които ни е отредил, ние не живеем в тази ограничена негова кутийка и представа за света. Колко би било скучно това. Колко би било скучно да я виждам само като воин, а не и така…
