VII. Superbia
- Сърцето бие ли, свободно
от оковите на плътска страст,
а поглед добродушен, благородно
търси красота, а не контраст;
раздаваш ли, на всеки с лекота,
щедрост с уморени шепи,
а в тялото, единствено душа
скита през самотни степи;
спираш ли гръбнака да се срине,
с труд подсилвайки го денем
и търпеливо чакаш да отмине
огненият вятър гневен;
то грехът от който страдаш
е грях на самолюбието и ума.
Измамник е, подвежда те и падаш,
съюзника-предател – гордостта.
- Прав си, Отче, за едно,
не мога аз да отрека;
дали за зло или добро,
моят грях е гордостта.
Щом издигна се във висините
на гърба на облак бял,
усещам лекота в гърдите
и за миг се чувствам цял.
Поглеждам на човешката съдба
и как изпълнена е с презрение.
Посредственост, инат и суета,
предават се от поколение на поколение.
И се нося по небесното течение,
пътувайки към портите на рая.
Знам, че ще получа откровение
стигна ли веднъж до края.
Но уви, съзирам стреснат
съкрушителна за мене гледка.
Всички обитатели небесни
сякаш бягайки от клетка,
като птици политат на юг,
водени от страсти жарки
хвърлят се един въз друг
и небето се изпълва с ярки
светлини. Крилете им изгарят;
феерия от пламъци и страст.
Недрата земни се разтварят
и поглъщат ги в студената си паст.
В опит да помогна демонстрирам,
че ръка приятелска подавам.
Но тогава ужасен разбирам,
че не се издигам, а че падам.
В своята правдивост убеден,
хранел съм сърцето си с лъжи.
Бил съм прекалено заслепен,
от блясъка на собствените ми лъчи.
Луцифер за мен е епитет –
бунтовникът опълчил се на Бог.
На принципите враг заклет
и над човека лепкав смог.
Към мрачното ми царство пътят
е постлан с намерения добри.
А наивници през портите пристъпят ли,
разкъсвам ги с нокти и зъби.
Аз съм черната поквара,
скрита зад човешки лик;
същата съблазън стара,
съскаща със змийският език.
- Синко, спри до тук!
Достатъчно за себе си изрече.
Ни дума повече, ни звук;
разбрах грехът ти вече.
В светлината крил си мрак,
в силата таил си слабост;
чакал си ответен знак,
но вкусил си горчива сладост.
Но недей жестоко да се съдиш –
обречен е човекът да греши.
От Бога опростен ще бъдеш,
решиш ли днес да се смириш.
И ето те, в дома на Бога
идваш от греха сразен.
Разкай се и се преклони, да мога
от тук да те изпратя опростен.
- Дошъл съм, не да прося прошка
от тебе, Отче, или Бог.
Погълнат съм от своята грешка;
за това със себе си съм строг.
Дойдох при теб, за да споделя
частица малка от горчивината.
Наивно се надявах да смекча
жилото жестоко на вината.
Защото мисълта греховна,
обитаваща нощес съня,
умът ми приюти я доброволно
и в сърцето иска да я настаня.
Денем я затварям в обвивка,
да не се окъпе в светлина;
скрита зад приятелска усмивка,
окована в приятелска лъжа.
Прошка за това не заслужавам.
Дори да заслужавам – я не ща.
На съдба злощастна се предавам:
в пъкъл вечно да горя.
Петър Николаев Кръстевич
