(Без)ропотно. Очерци на човешките съдби в село Ропот II (+видео)
Безропотно в Ропот всичко минава, безмълвно – без звук – безметежно дори, само кучешки лай зад далечна ограда съпровожда колите в неделните дни.
А мигът неуморно все тъй ще навява спомени лични и скъпи – уви обичта не прашасва, не тъне в забрава, ала вдъхва тъга във самотни души.
Чужденецът – един от най-солидните и стари стереотипи в човешките общества. И един от най-големите ми страхове като дете. Страх от това, че бидейки роден в страна със значителна тенденция за емигриране на младото население, някой ден ще се озова в чужбина, където останалите ще са враждебни към мен и ще се чувствам самотно. Днес, десетилетия по-късно, ми е отредено да се срещна с човек, живеещ на място, където никой не говори родния му език, а за съжаление и той не знае български. Любопитството ми към личността му и неговото настоящо положение ме карат да впрегна всичките си отдавна прашлясали познания по италиански език и да се отправя към къщата му в края на годечкото село Ропот.
„Италианецът“ – така ни го споменават неговите съселяни, с които сме говорили до този момент. Ако за Неделчо или Павел всички използват личните им имена, то идентичността на нашия нов герой се побира в тази една думичка, казваща толкова малко и в същото време толкова много – „италианецът“. „При него даже няма смисъл да ходите, грам български не знае“ – ни казват някои от хората, с които сме говорили до този момент. Това, което не им хрумва е, че може би аз или моята спътничка владеем неговия роден език.
И така, след срещата ни с Павел и Неделчо – двама от 15-те жители на село Ропот, за които можете да прочетете тук – вече сме взели решението, че ще потърсим въпросния „италианец“. Озоваваме се пред приказна дървена къща с откриваща се чудна панорама от целия й просторен двор. И ето че съвсем скоро, освен неизменния кучешки лай, на виковете ни отговаря и отваряне на входната врата. Оттам излиза беловлас човек, който с умерена и сигурна стъпка се насочва към нас.
При първата дума на италиански, която изричам, човекът сякаш грейва. Той вече не е просто „италианецът“. Той е Пиетро, който, заобиколен от двете си щастливи кучета, с усмивка ни кани вътре в дома си да пийнем по кафе.
- Как искате кафето? Италианско, българско, американско?
Още преди да ни поднесе двете италиански кафета, нашият домакин е започнал да разказва историята си, отговаряйки на един от най-интересните за нас въпроси – какво прави един италианец в почти безлюдното село Ропот, на повече от час път от София.
Пиетро е от Болоня. Идва в България преди осем години. Жена му е българка и след като той се пенсионира, се местят в България, защото на нея й харесва в родината. Живеят в София, но, както доста хора в големия град правят, двамата си създават това място за бягство през съботно-неделните летни дни. За съжаление жена му умира преди близо една година. Така Пиетро остава сам в България.
- Щастлив ли си тук?
- Не съм щастлив, защото нямам компания.
В жестовете и изражението на лицето на 70-годишния човек често прозира една тиха тъга, която обаче бързо бива заличена от спонтанна усмивка.
- Ходя до София два-три пъти седмично. Пазарувам оттам – има италиански магазин близо до Шератон, с италианска стока – много хубава. От Годеч пазарувам рядко и малко неща.
Пиетро ни споделя, че съумява да води нормален начин на живот с италианската пенсия, която получава. Наясно е със месечната пенсия на българските пенсионери и съзнава, че за тях е много трудно да се справят с всички месечни разходи, които имат.
- През лятото има наистина много хора – събират се около двеста човека. Не говорят италиански, но въпреки това се разбираме.
- А как прекарваш деня сега, през зимата?
- Събуждам се към десет часа сутринта – отговаря Пиетро, смеейки се – Правя си кафе, закусвам. После правя храна за кучетата. Имах четири, останаха ми две.
Докато ни разказва всичко това, Пиетро показва снимки. Двете кучета, които вече ги няма, той сам е донесъл от Италия като малки.
- Всеки ден приготвям храна за кучетата. Така ми минава и времето. Имам и кокошки, и гълъби. Преди гледах и фазани, но не се получи. Пусках ги на свобода, защото ми харесваше да ги гледам свободни. Но има вълци, чакали...и ги изядоха.
- А защо реши да останеш точно в Ропот?
- Обещах на жена си, че докато са живи кучетата, ще стоя тук. Когато няма повече кучета, няма смисъл да съм тук. Сега ще ти покажа – не познавам българин, който да прави толкова много за кучетата си, колкото аз.
Изричайки това, Пиетро ме кани отвън на двора, за да подкрепи твърденията си с доказателства. Показва ми огромна тенджера, пълна с месо, което е приготвил за питомниците си. Завежда ме и до фризер, който също съдържа отгоре до долу замразени запаси за тях. Пиетро често намира изоставени животни, най-вече кучета, които винаги се опитва да спаси и приюти, дори временно.
Повлияни от разговора ни с Павел и Неделчо по-рано през деня и от чувството на безнадеждност за това място, обхвалано ни след срещата с тях, питаме Пиетро дали според него има шанс такива места в България да „оживеят“ отново.
- Вижте, това се случваше също в Италия – провинцията да се обезлюдява. Имам един приятел, живеещ близо до Болоня, който видя, че хората отиват масово към града. Неговата майка беше така – купуваше, купуваше, купуваше...сега, близо до Болоня имат страшно много земя. Там построиха мандра, в която сега правят пармезан. Това е с голям икономически потенциал. Ако произвеждаш пармезан при нас – за три години ще си пълен с пари. Този човек стана милионер, само защото купуваше терени, които преди време никой не искаше. Тук не срещам хора, които да имат поглед в бъдещето.
От дума на дума, нашият домакин вече е налял и на двама ни по чаша бира. Към нея добавя и току-що нарязан италиански пармезан, а в момента, в който му споделям, че съм голям почитател на италианската музика и култура, в ръцете си получавам един диск с изпълнения на Zucchero – „Подарък от мен за вас“, казва Пиетро.
По всичко изглежда, че възрастният човек искрено се радва на посещението ни. Даваме му възможност да си спомни и младостта си в Италия. Пиетро ни показва албуми, в които е заснел едно от големите си хобита – лова. Редом с това бърза да легитимира себе си като законен ловец и в миг върху масата са поставени редица ловни билети и разрешителни. Единият документ е български, само че там Пиетро вече не е просто „Пиетро“, а отново „чужденец“.
- Има ли много бракониери в Италия – питам го накрая.
- Много малко. Защото ако видя бракониери, се обаждам в полицията. А тук в България ми се струва, че има повече бракониери, отколкото ловци.
Друго хоби, с което Пиетро се хвали, са гъбите. Събира гъби и ги подарява, но никога не взима пари.
- За какво са ми парите? Не ми служат за нищо. Не искам да правя бизнес, не ми трябва. На 70 години съм.
Подобно на Неделчо, Пиетро също споменава Кольо. Той е съсед на италианеца в последната къща, току накрая на селото. Сигурно си е вкъщи сега, така че ще имаме възможност да се срещнем и с него. Пиетро ни разказва, че понякога се събират с останалите в селото хора и вечерят заедно. На около 7-8 километра от Ропот има село, за чието име нашият герой не може да се сети, където един възрастен господин, живял и работил в Италия 20 години, държи ресторант. Кухнята там е достатъчно добра, за да задоволи и вкуса на Пиетро, а освен това възможността да поговориш с някого на италиански, който да преведе и това, което имат да кажат българите, не е за изпускане.
Изпращайки ни към прага на дома си, нашият нов приятел решава да ни покаже един особено личен албум. Снимките на покойната му жена Лили от годините, в които е била цирков артист по цял свят, стават причина в сините очи на възрастния човек да се появят сълзи. Едва в този момент си давам ясна сметка колко силно Пиетро е обичал партньорката си в живота. Толкова силно, че да остане сам в обезлюдяващото село Ропот, за да изпълни обещанието си към нея – да се грижи за двете останали кучета. С подобни мисли се сбогуваме сърдечно с нашия събеседник, който ни кани да го посетим отново винаги, когато пожелаем. Отправяме се към единствената оставаща ни ропотска къща в най-горния край на селото.
Текст: Евгений Димитров Снимки и видео: Мария Ангелова / http://mariyaangelova.portfoliobox.net/
Това е само едно от многото изчезващи села в България, които “Невидимите” изследва. Повече за проекта можете да научите тук. Разгледайте и други материали от поредицата тук. Последвайте ни във Фейсбук тук.
