Казват, че времето лекува. Аз само се научих да живея с липсата ти. Най-много боли не това, че си тръгна, а че някога ме гледаше така, сякаш никога нямаше да го направиш. Повярвах на всяка дума, на всяко обещание, на онова „винаги“, което звучеше по-силно от всички страхове.
Понякога сънят е единственото място, където още те намирам. Толкова истински беше… Усетих как ме докосваш, как ме гледаш с онази усмивка, в която някога се влюбих. За миг светът отново имаше смисъл. За миг сърцето ми забрави какво е болка. Повярвах, че този път си останала.
После отворих очи.
Реалността беше по-тиха от всякога. Събудих се облята в сълзи, а празнотата отново седеше до мен. Тогава разбрах, че понякога най-красивите срещи съществуват само в сънищата, а най-тежките раздели започват в мига, в който се събудиш.
И пак мислите за теб се върнаха. Една след друга. Заедно със сълзите, които никога не се научиха да спират. Защото има любови, които не свършват – те просто остават без човек, когото да обичат.
Кажи ми… защо си тръгна, нали обеща?