"Тази сладка, наивна човешка заблуда... Сигурно сте я забелязали? Как седим понякога, може би на по чаша вино или просто в някой задушен следобед, и говорим. Говорим с убеденост, с жар дори, сигурни в кристалната яснота на мисълта си, в прецизността на всяка дума, която излиза от устата ни. Вярваме почти религиозно, че онова, което сме изрекли, каца в ума на слушащия точно така, както е излетяло от нашия – чисто, неопетнено, смислово непокътнато.
И каква ирония се крие в това, в тази невинна вяра. Защото истината, е съвсем друга, често пъти печална, понякога комична, но винаги неумолимо различна. Ние изпращаме думите си като грижливо опаковани пратки, очаквайки те да пристигнат непокътнати. А отсреща? Отсреща стои човек. Не празен съд, не бял лист хартия, а човек със своя собствена вселена в главата.
И всяка наша дума, преди да достигне съзнанието му, минава през неговата лична призма. Призма, шлифована от годините, от опита – добър или лош, от страховете му, от тайните му надежди, от моментната умора или внезапния прилив на радост. Тя минава през филтъра на предубежденията му, на симпатиите и антипатиите, на онова, което е закусвал тази сутрин, и на спомена за отдавнашна обида.
И какво се случва с нашата грижливо подредена мисъл? Тя бива пречупена, оцветена, понякога брутално орязана, друг път неочаквано украсена с пера, които изобщо не сме й слагали. Неутралната ни забележка може да прозвучи като смъртна обида. Искреният ни комплимент – като подигравка или скрит сарказъм. Опитът ни да бъдем обективни – като студенина и безразличие. А най-страшното е, че слушащият е също толкова убеден в своята интерпретация, колкото ние – в нашата.
И ние продължаваме. Продължаваме да говорим, да обясняваме, да спорим, да се опитваме да убедим другия в нашата „истина“, рядко спирайки се да помислим, че може би той просто чува съвсем различна мелодия, изсвирена със същите ноти. Може би най-голямата самота не е в мълчанието, а в илюзията за разбиране, докато всъщност сме безкрайно далеч един от друг, всеки затворен в собствената си акустична стая.
Само да знаехме ... как думите ни се превръщат в нещо друго в мига, в който напуснат устните ни. Може би щяхме да говорим по-малко. Или пък... може би щяхме да се научим да слушаме повече шума на чуждата призма, преди да сме толкова сигурни в собствения си глас. Но това е друга история, вероятно също толкова илюзорна."
dededos
turnnoffyourmind
discoholicmusic
gummygunk