Вторник - Кратка Автобиография
Вторник сутрин 06:30. Вторник като всички останали вторници от два месеца насам - ранобуден, кисел и напрягащ. Измъквам си краката изпод завивката и псувам на ум деня, в който съм си поела първата глътка въздух. Две минути прекарвам почти в безтегловност, опитвам се да се преборя с тялото си и да стъпя на студения паркет. Опитвам набързо да осмисля какво ще се случи ако не се появя на работа днес. Тези мисли ме карат да "изтрезнея" сравнително бързо и се решавам да направя първите си крачки за деня, далеч от комфорта на топлото легло. В мен се започва следният монолог:
- А сега какво по дяволите?
- Същото, което закусваш всяка сутрин, освен когато не се оспиш.
-Не ми се приготвя закуска.
Отварям вратата на кухнята, пускам си същия плейлист, който слушам всеки вторник сутрин и правя същата закуска, която впоследствие изяждам с неохота.
Поглеждам часовника - 7 без 10. А аз съм по пижама. Все пак решавам да измия чиниите, преди да се намъкна в дрехите си. Излизам в коридора и заставам пред огледалото, за да се проведе следващият монолог за деня:
- Дрехите ти не си подхождат.
- Имаш размазан грим по лицето от вчера.
Механично се протягам към пакета мокри кърпички и почвам да трия почти агресивно кожата около очите си.
- Тая чернилка не се чисти?!
- Естествено, че няма как да изчистиш черните кръгове под очите си.
Преглъщам нервно. Тъкмо тръгвам към входната врата, когато майка ми изскача иззад ъгъла :
- Знам, ако не си забелязала цяла нощ ръмеше, отбелязвам плоско.
Отговор така и не последва. Запитвам се откъде знам, че цяла нощ е ръмяло. Аха. Вярно, че ми се събраха около 1:45 часа сън тази нощ. Въртях се безпомощно около четири часа преди това, разсъждавайки върху всяка грешна стъпка, направена в живота ми (безкрайно много са). Напоследък не спя добре и съм още по-нелицеприятна от обикновено, а това си е постижение.
Подготвям си чадър, защото ръми, но после го връщам обратно. Майната му, казвам си, не ми се занимава да го мъкна напред-назад, а и обичам да ме вали. Опитвам се да се сетя какво забравям. А да, тетрадка за лекциите. Какъв майтап. Знаеш, че няма да отидеш, шушука вътрешният ми глас. Въздишам, а в главата ми преминават части от текста на песента "Провал" на Керанов. Тетрадката така и не я взимам, вече примирила се със засилващата се липса на амбиция. Навеждам се, за да си обуя кубинките, следват три минути дърпане, борене, стягане и прошепнати псувни докато си намъкна и двата крака в тежките обувки. Капачките ми пукат. Отлично, готино е да си на 20, но ставите и костите вече да те предават. Слагам си слушалките и излизам намръщено от вкъщи. Слизам по стълбите надолу, а ютюб ми предлага в "recommended" все същите депресарски песни, които сякаш тайничко са станали soundtrack-ът на живота ми. Прозявам се и поглеждам часа. 7:09. Закъснявам, забързвам ход. Десет минути и съм на спирката. Още пет чакане и се наблъсквам в претъпкания рейс. След няколко лакътя и настъпвания се придвижвам до прозореца и се втренчвам почти тъпо в задръстването. Шофьорът рязко подкарва, което запраща половината пътници метър назад. Аз обаче си знам урока и по навик се държа здраво. Кога от "Градски транспорт" ще разберат, че не разнасят чували картофи, а шибани хора, не е ясно.
В рейса е гадно и подтискащо, твърде много хора, твърде много шум, тежка миризма на парфюм, примесена с тази на пот и застоял въздух. Опитвам се да игнорирам обстановката. Моментно прехапвам напуканите си устни. Сякаш все още усещам изпития алкохол и аромата на джойнта от уикенда. Погледът ми почва да плува, и отново усещам тази "жажда", да усетя огнения език на спирта, изпепеляващ моя собствен в страстна целувка. В размисли преминава и останалата част от пътя. На спирката, на която трябва да сляза отново едвам си проправям път през хората, спъвайки се в един от тях. Толкова ли е трудно да се отместиш встрани, а трябва да стоиш на вратата, помислям си мрачно. Последните метри към работното си място, прекарвам в повторение на мантрата "Мразя вторници".
