Дотука беше лятото. Дотука.
Небето се изпълни с яснота
и то сега към Африка къцука
с дъждовно трънче в босата пета.
Септември. Дата двадесет и втори.
Природният матриархат започва.
Утихнаха сезонните раздори
и есента, досущ като жена,
сменила си квартирата, варосва
земята с тънка есенна слана.
Тя днес прошари сенките на парка,
докара време за чадър, мъгли,
смени луната с тъжна месечина
и стана пълновластна господарка
на времето....А мене ме боли
за лятото, което си замина.
Каквото бе, дали ще се повтори?
О не! Животът е неповторим:
ни тази дата двадесет и втори,
ни този залез, нито този дим
от крушови листа, накуп събрани,
ни този чисто есенен декор:
жени варят компот, димят казани,
в дима - дечица, смесен райски хор.
Мъжете пият и замезват с диня.
Избухне смях, просветне ругатня -
във тъмното като искричка синя -
и ето идва краят на деня.
Жарта се слага, пепел я покрива,
от планината тътне горолом
и смесеният хор се разотива.
Народът се прибира в своя дом,
при своите любими сериали,
при своя хляб, при своите жени.
Антените им пак са насъбрали
най - лошите световни новини
и най - отечествените тревоги:
мизерия, убийства, роми, глад,
фалирали търговци и заводи,
надежди и мечти с измръзнал цвят.
Те, скрили мъка в своите пестници,
ще слушат хрониката на деня
и ще попържат свойте политици
с една красива българска псувня.
След туй ще гледат чужди кино-драми
ще плачат със страдалците на глас
забравили за свойте лични рани,
забравили за своя смъртен час.
Светулко моя, весела и слаба -
От ден на ден по-труден става хлябът
и робството на времето расте.
Дотегнаха ми тези празни дати,
и мостът бял, и празният кофраж.
Не се изплаща само със заплати
омръзналият този жребий наш.
Направо ще си вдигна чукалата
и ще забия някъде... Къде ?
Ей, вехтошарю, дай си ми крилата!
Ще си намеря своето небе.
Ще клекна сред небето като куче,
захапало подхвърлена звезда.
Ще си потърся просто друга участ,
и друг живот, и друга свобода!
Но разбери: от себе си прокуден,
разбираш ли - от себе си проклет,
аз нямам избор друг и съм принуден
да продължа, разбираш ли - напред
по този мост проклет, защото зная -
след мен вървят децата на света.
Не изградя ли своя мост до края-
децата ни ще паднат в пропастта.
И затова, прогонен от небето,
аз се завръщам в дневния режим
на сивотата и на битието,
почти роботен, но необходим....
Септември. Дата двадесет и втори.
Разделен ден - за прошка и за съд.
Една година кръгло се затвори,
с една година остаря светът.
Прошариха се нашите любими,
кълвяха свраки зрелия ни плод.
Какви приятели непрежалими
вградихме в датите на този мост!
Но все така в небето се обажда
с любовен вик езическият щърк.
Един умира, ала друг се ражда-
на ползу роду, за да няма смърт.
И все така със небожествена
съдба ще тръгнем утре по света,
незнайни, но с една ожесточена
от злото на века ни доброта.
И все така - ръка в ръка със тази
обична, свята българска жена,
която носи, и която пази,
в кръвта си мъжките ни имена...
Животът ни се сбира умалително
в две думи прости като хляб и сол
"България " - красиво съществително.
" Обичам " - най обикновен глагол.
Потомци, нашата съдба е проста,
а жребият ни - нежен и суров.
Търсете ни в основите на моста,
търсете ни във думата " Любов" !
prguitarman
germansingergirl
yousharknotpass
gummygunk
areudirty
romaincrisis
pixelskylines
dailybridgerton
stormborns
