Ти винаги ще се връщаш при мен. В минутите на тъга ще пиеш вино и всяка глътка ще ти напомня по една моя ласка. Невъзможно е да ме забравиш, защото съм бил част от теб. По тази причина ще остана в теб. Винаги. Когато клепачите ти натежават, ще ме виждаш в средата на стаята и ще заспиваш все по-трудно. Не че искам да е така. Просто е така. Винаги. Във всяка риза, която се люлее на вятъра, ще разпознаваш моята риза и ще ти се иска да крадеш от просторите на съседите. Не че съм орисник. Просто го знам. Всеки път, щом видиш двама души да се държат за ръка, ще искаш да отпуснеш глава на рамото ми. Аз също ще го искам. Винаги. Но само ще изглежда, че съм до теб. Ще искаш да съм твой, докато окончателно те налегне заблудата, че ме притежаваш. Завинаги. Тази мисъл и сега ми е приятна. Но съм уверен, че с времето заблуждението ще те кара да крещиш на сън. Не че ти го пожелавам. Просто така става. Винаги. Винаги. Винаги.
Добромир Банев
