Не е зимен ден но меланхолията е същата.
И наблизо няма да подмина църква в която да се помоля, за това се насочвам към следващото най добро място. Което за щастие вече не е толкова популярно.
Тази музика. 16 години по късно слушам същата музика която слушах през най-гадната година от живота ми. Най-гадното лято от живота ми. Лятото което беше скапано.
Сега е на път пак да бъде такова. Причината е само една. Независеща от мен, както обикновено. Няма да я споменавам, но е достатъчно страшна за да ме държи буден през нощите.
Горещината. Самотата. Безпаричието. Нещата които помня от тази година.
И откъслечни спомени тип снимка, основно от меланхолични моменти. И музиката. Бумърите наистина имат най-яката музика.
Не ми липсва това време. Беше ужасно. Липсва ми обаче нещо. Тези единични моменти на блаженство които съм имал. Въпреки че вероятно мога да ги преброя на пръстите на ръката си.
Притеснено ми е сега за работата. Не ми дава мира. Не искам да си търся нова. Не искам да пътувам. Не искам да ходя по интервюта. Станал съм много голям идиот. Много глупости говоря и изобщо не ми пука. Да, някой точен човек може и да ме разбере, но за повечето ще съм просто weird лаладжия.
Трябва да си предавам повече вид на нормален. Иначе няма да стане работата. И да говоря по-малко.
Ама хич не е лесно. Позагубил съм го това. Разчитам само на чар и интуиция, а това отдавна не е достатъчно.
А искам спокойствие. Искам читаво лято и да няма change for the sake of change, както казах на онова интервю. Когато нещо работи, не го пипай. Което явно много противоречи на корпоративния тертип който влезе да прави промени за да го забележат. To make an impact както се вика. Който импакт обикновено е напълно безсмислен освен да се натегне пред мениджърите. Бахти колко ги мразя всичките тия тъпотии.
Ама вече съм стар и уморен. Не ми се занимава с друго. Не ми се започва пак от нулата. За трети път в живота ми. Вече имам и дете. Не мога да поемам такива рискове.
Много объркано стана това писание.
Исках да пиша за нещо съвсем различно с пак ме изби на работни терзания. Не мога да се откъсна.
Исках да пиша за 2010та, 60тарската музика и времето в което бях влюбен, меланхоличен, но някак си оптимист. Когато бях поет и си направих тмблр. За времето е което тя бе центъра на вселената ми. Въпреки безпаричието, въпреки самотата, въпреки безперспективността. Тя слушаше бийтълс. Аз слушах Стоунс, Сабат, рамоунс, калифорникекшънския саундтрак. Всяка песен от тогава ме удря и до ден днешен в сърцето. Не с болка. С топлина. И лека усмивка и сълза.
И как имам нужда да остана сам за няколко дни. И да премисля всичко. Няма да направя план, то нищо не зависи от мен. Каквото трябва мога да правя аз си го правя на общо основание. Спестявам, инвестирам, контролирам разходите, търся странични приходи. Даже сам се подстригах да спестя пари, което се оказа грешка. Но имам нужда да го процесирам. Да се откъсна. Да стана идиот за няколко дни. Да друсам, да пия, да не спя по нощите мислейки за миналото и носталгията. Меланхолията да бъде моята любовница. А тя - моята мечта.
Ама няма как. Тая година май няма да успея. Не си струва разхода, пък и вече няма кога. Плюс не мога да се направя както ми се иска. Има последици а вече съм отговорен човек и трябва да го мисля и това.
Не съм друсал от точно 1120 дни. И още си ми липсва.
Но няма как. Миналото няма да се върне. И колкото и да мечтая за моята Калифорния никога няма да я имам.
Тоя трактат е много объркан и неадекватен и ще иска пренаписване.
amandla
titsay
snowghoul
s-u-f-j-a-n-s-t-e-v-e-n-s
stormborns
gamechangershow
2087