Simon Smile

мемоарите на едно пораснало момиче

[simonsmilee]

Sometimes I look at people and think…really, out of all sperms, YOU won?

[simonsmilee]

Heart of a Hustler.. Face of an Angel

[simonsmilee]

No stress, no fights. I’m leaving it all behind. No tears, no time to cry. Just making the most of life.

[simonsmilee]

Sorry, sarcasm falls out of my mouth, like stupidity falls out of yours.

[simonsmilee]

Кога порасна? Прибързано ли беше или навреме

Просто бях принудена да нося повече тежест от колкото съм заслужавала!

[simonsmilee]

Очите ми се изкушават от усмивката на ангел, а устните ти шепнат тайни на забранена любов.

[oldsoulofforgotten]

“Някой ден ще бъда там, където трябва да бъда. Дотогава ще чакам търпеливо, преминавайки през всички уроци на живота, които ще ме отведат там, където принадлежа. “

[who-l-am]

“Тя се бе досетила, че поривът на моята страст бе именно отмъщение, ново унижение за нея и че към одевешната ми, почти безпредметна омраза се е прибавила сега вече лична, завистлива омраза към нея… А впрочем не твърдя, че тя бе разбрала ясно всичко това, но затова пък напълно разбра, че аз съм отвратителен човек и главното… не съм в състояние да я обичам.”

— Из ‘’Записки от подземието’’ Фьодор Достоевски

[lora-ns-world]

,, - Не разбираш, ангелче. Няма да се получи. Вярата ти в хората, в любовта, в мен, тя е напразна. Не съм човека, който те срещна преди години.

- Не си, така е. И именно в тези моменти се разбира дали наистина обичаш някой. - отговори тя тихо, а сивите й очи се отклониха от сините му. - Да обичаш някой не означава да обичаш просто тук и сега. Истинската любов е да обичаш някой с цялото знание че утре, другата седмица, след 10 години, той ще се промени. Защото човек се променя със или без любов. Просто единия път, който ще се върви е по-тъмен и самотен от другия. За да обичаш наистина ти трябва сила, не небесно чудо. "

Лора Н

,, Летни ангели"

[simonsmilee]

Въпреки всички твои скептични усмивки, цялото ми същество очаква бъдащето като непременно хубаво. В живота ми до сега нямаше нито красота, нито щастие. Все пак аз не мога да не вярвам, че в живота има не­пременно дни на красота и на щастие. За тия дни живея до сега и живея още. Инък аз не бих имала смелостта да живея. .. И тъй — разбра ли добре ? Аз чакам и се надявам. Ако съм пра­вата аз — един ден ще повярваш в същото и ти — и ний ще бъдем щастливи. Ако си прав ти — значи всичко е тъй безсмислено като до сега — и безсмислено — за винаги — и няма смисъл да се живее. Тогава няма да се живее повече и свър­шено. . .“

[simonsmilee]

Но не се раздели с жена си. Остана при нея. Колко плаках... Нямах сили да си тръгна, да го зарежа, да отида в чужбина.“ „Било е голяма любов“ − казах . А тя говореше, като че от друг свят: „Разделяхме се бурно, отново се събирахме пламенно. Заклевахме се, че докато сме живи, ще сме заедно. Все скришом и тайно. Знаех, че той няма да я напусне никога, и продължавах. Сега си мисля, че сбърках − трябваше да избягам от тази любов. Животът ми можеше да бъде много по-пълен и богат с човек, свободен открито да ме обича. А бях все сама.

[simonsmilee]

Н❤

Той е най-милият човек, който познавам. С него изградихме такава връзка , дори и двамата да не го осъзнаваме напълно. Имам му доверие, дори да не го познавам добре. Той се прави на лошото момче. Той има една маска, една обвивка за непознатите. И те го смятат за съркастичен, за дръпнат, за наперен, и за какво ли още не. И той си мисли, че не му пука. Той не е наивен. Умее да лъже. Той е колкото лош толкова и добър. Прави добри неща по негов си начин. Той не се сърди когато го нападат. Дори да го обидят, дори да го бутнат. Той ги подминава. Тихо, непроменящ се. Сериозен. Подминава ги. Той обича да показва колко е силен. И как е над всички. Не мога да го съдя – и аз съм с такъв характер. Той е презиран. Мисля, че е заради факта, че приема себе си такъв, какъвто е. Другите имат комплекси. Той е човек с огромен потенциал. Побира всичко. И не се оплаква. Той е влюбен в себе си. И ако го покаже ще е по един елегантен начин. Той дори не го осъзнава. Това е характера му. С него имаме нереално много общи неща. Но не е и идеален. Понякога и харесва недостойни за него момичета, просто за да преспи с тях и след това да си тръгне.. Не обича някой да му казва какво да прави. Не обича да се чувства вързан към нещо. Обича той да си прави плановете, той да реши, че трябва да направи нещо, дори да му е задължение. Обаче пък рискува. За себе си. Дразни ме. Когато нищо не прави и пак го забелязват. Това си му е в него. И пак се прави, че не му пука. Толкова се прави, че вече не знам дали не е истина. Не може да не ти пука за нищо. Но той не показва чувствата си. Не показва настроението си. Непредвидим е. Иначе си стои сериозен. Дори на най-хубавите моменти не мога да разбера как така стои сериозен. Той е странен. Интересен. Опознах го и намерих себе си, аз съм усещала желанието, напрежението които той остава, след себе си игра ли е било, или наистина е идвало от него – не знам. Може би и никога няма да разбера. Понякога си мисля, че съм недостойна за него. Но имам твърде много гордост, за да си позволя тази мисъл да се върти дълго време в главата ми. Докато той се мисли за „крал“, аз се мисля за „кралица“. Би ни било трудно да определим кой на кого ще бъде украшение. И не искам да се повтарят вече така банално познатите ни истории. С него си приличаме толкова много – от характера до мисли, желания, шеги. Плашещо е понякога. Плаши ме, когато виждам, колко силно е влиянието му над мен и тялото ми. И после виждам онзи поглед. Онзи поглед, който е труден за описване. Напрягащ, първичен, плашещ също. Приятно плашещ обаче. С тези очи крадеше сърца, убиваше надежди и заплиташе мисли. Нямаше нищо почтено е това, тъй като той правеше всичко това нарочно, съзнателно, за свое лично забавление, а от това най се гордееше. Той наистина е различен. По-красив и по-ярък от всички останали. По-жесток и по-безскрупулен от всички останали. И ме повлече.

[simonsmilee]

Какво друго? Тя е красива. Никога няма да се умориш да я гледаш. Нито пък се налага да се тревожиш дали не е по-умна от теб: защото със сигурност е така. Обичам я. Такъв късмет е, че я обичам. Защото, старче, нямаш право на избор дали да бъдеш наранен – само можеш да избереш единствено кой да те нарани. Аз съм доволен от избора си. Дано и тя да е доволна от своя.

[simonsmilee]

Ако бях друг човек, по-добър, щях да се разплача. И, кой знае, може би това щеше да промени нещата.

[simonsmilee]

"Защото знам, че дори и нашият край да настъпи... ти винаги ще ме помниш. Затова запази спомена за мен в сърцето си. Отдели дори съвсем мъничко местенце там, просто така и го пази... Когато един ден мен ме няма и се почувстваш самотен, разрови се в сърцето си и намери този спомен за мен, за нас. Отвори го в съзнанието си и преживей всичко от начало. Кой знае? Може да те стопли и да те накара да се усмихнеш отново... след толкова много време."

[simonsmilee]

Вървят ли двама на дълъг път, и уикенд да няма, не ще се спрат.

Поръчвам си уикенд за двама без драма

„Не се задържам около хора, които не пътуват.“ Това ти казах и те гледах нагло в очите. Откровените думи имат сила, но не точно на удар, а на засилка. Този, към когото са насочени, избира в каква посока. Нещата трябва да се казват направо, иначе характерът се изкривява.

Няма по-добър начин да разбереш дали харесваш хората, или ги мразиш, от това да пътуваш с тях. Знаех, че ще ме разбереш, но не знаех, че ще се превърнеш в моя компас.

Няколко месеца след това откровение ми се обаждаш в обедната си почивка за малко, а аз казвам набързо как съм, питам те как си. После, ти чета на глас: „Нашите очукани куфари бяха струпани отново на тротоара; имахме дълъг път за минаване. Но това нямаше значение, пътят е живот.“

Чувам, че се подсмихваш безшумно. Не го чувам, но го знам. Не си от хората, сраснали се в своята черупка, които всеки ден чакат да им свърши работното време, цяла седмица чакат да дойде петък, цял месец чакат за заплатата си, цял живот все нещо чакат и хич не е толкова драматично като по Хемингуей. Просто животът може да е страшно обикновен, когато се научиш само да чакаш, но не и да действаш. Затова времето трябва да се разпределя по правилно предназначение. Не че ние не чакаме.

Има моменти на работа, когато дишам само заради идеята, че ще дойдат нашите свободни дни, за да отпрашим нанякъде. Поръчвам си дълъг уикенд за двама, без да знам кой ден е всъщност и изчистен от цялата драма.

Остави си колегите и проблемите на работа, задълженията до прага, изчисти се от напрежението и го остави на дъното на раницата си, която хвърляш в антрето.

Имам нужда да сме скитниците, които носим в себе си. Да достигнем отново хармонията с движението, да сме градски номади, които знаят, че не пристигането, а пътуването е важно. Вълнува ме всяка следваща наша дестинация и свободата в смелата идея заедно да обиколим света. Позволявам си да се изгубя, но вече не защото съм неориентирана, а защото знам, че ще ме намериш, все едно съм обозначена на картата с насока как да ме посетиш и разгледаш като забележителност.

Няма да ме забравиш, след като си ме опознал цялата, няма да ме оставиш на други, а ще ме вземаш с теб на всяко пътуване. И аз винаги ще идвам, защото знаеш точно кога да замълчиш, небрежно да ми пуснеш музика, да ми подадеш цигара и да гледаш слънчевите отражения в косата ми, докато аз потъвам в мисли, а света трополи по прозореца на колата с всичките си пейзажи, удавени в червения залез.

Пристигаме и ми поръчваш смело бира, обичаме заедно да си пием пеем и смеем. Хващаш ме за ръката, защото усещаш как навалицата наоколо помита спокойствието ми. А после знаеш кога да ме пуснеш на свобода, да ти се кача на главата, да се смея до безкрая на ехото.

Оставяш ме на дансинга и знаеш точно кога е необходимо да ме прихванеш, защото започва танцът за двама, без изобщо да е блус. И ние танцуваме, а часовете танцуват с нас без правила, без да става късно, защото късно става само тогава, когато нямаме време за себе си. Оказва се, че не сме в клуб дори, а по бреговете на усамотението си. Музиката звучи от колата, която ни гледа любопитно и очаква да се скрием в нея и най-накрая да ни предпази от дъжда. Лягам до теб и ти шепна…

Животът отлита с необратимо ускорение и извънредните работни часове заедно с цялото им извънредно заплащане няма да платят сумата за извънредната липса на спомени.

Отъпканите пътища са привилегия, която оставям заедно с гримовете у дома. Достатъчно ми е да ме погледнеш с онзи поглед: „Прекрасна си дори когато си рошава и разпиляна“.

Това, което ме пленява, е, че дори разхождайки се по познатите улици на нашия град, ти може да превърнеш крачките ни в афера, пътя до къщи в приключение. Ние сме отличници по живеене без спирка, защото най-голямото предизвикателство са ежедневните пътища, които преминаваме в мислите на другия.

Но идните почивни дни не са излишни и пак ще пътуваме заедно един в друг, заедно един с друг…

[simonsmilee]

Сбогувала ли си се с мъж?! Тогава, когато най - много обичаш?! И да знаеш, че няма пътища назад?! Сбогувала ли си се?! Гледала ли си спомена?! От упор?! Разстрелвала ли си го?! Искала ли си земята да се разтвори и да те погълне в едно с тази невъзможна любов. В едно с мечтата за утрини и залези. В едно с трудните решения, които не си искала да вземаш. Но ти се е наложило...

Тръгвала ли си?! Тръгвала си със знанието, че дълго време няма да имаш утре и ще живееш в зоната на последната среща. И в рамката на последните думи?! Онези, заради които ти се е искало да си отхапеш езика... и неговия също...

Ако си казвала сбогом... Ако си тръгвала... Тогава знаеш, че искаш да взривиш този свят. Да видиш с очите си хаоса, който настъпва след накъсаната на парчета вяра. След убитата, дявол знае от кого, любов... и после тихо да погребеш очакванията. И на двама ви. В различни гробища. Колкото по - далече, толкова по - добре... А после да се опиташ да спасиш егото си... някак. Без него си като без дреха. Която не ти стои добре, но нямаш друга. Никъде не се продават дрехи за души. Нито се продават ръце, които прегръщат сърце. Това поне си проверила... нали?!