Заспиваш ли, аз май че те събудих, прости ми, че дойдох при теб сега. Душата ми се стяга до полуда в прегръдките на свойта самота. Самичък съм, а тъй ми се говори, устата ми залепва да мълчи … Не ме пъди, ще си отида скоро, аз дойдох тук на бурята с плача. Ще седна до главата ти, ей тука и ще ти разкажа приказка една, в която е положил зла поука един мъдрец от стари времена. Един разбойник цял живот се скитал и нивга не се връщал у дома, вместо сърце, под ризата си скрита той носел зла и кървава кама. Преварвал той замръкнали кервани и само денем криел своя нож, а ножът му ръжда не хващал, човекът като дявола бил лош. Но кой знай, един път от умора и той на кръстопът заспал. Подритвали го бързащите хора и никой до главата му не спрял, а само малко дрипаво момиче челото му покрило с листо. Заплакал той за първи път обичан, заплакал той, разбойникът, защо? Какво стоплило туй сърце кораво, нестоплено в живота никой път! Една ръка накарала тогава, сълзи от поглед в кърви да текат. Една ръка, по-топла от огнище, на главореза дала онова, което той не би откупил с нищо ни с обир скъп, ни с рязана глава. Но ти заспа, а тъй ми е студено, туй приказно момиче, где е то? То стоплило разбойникът, а мене ти никога не стопли тъй, защо?
Дамян Дамянов, “Приказка” (via thebulgarianblog)
