Напоследък все по-често се улавям как стоя на прага между надеждата и умората, сякаш съм пътник, който от толкова дълго чака влака си, че вече не е сигурен дали релсите изобщо водят нанякъде.
Бях убедена, че ако остана достатъчно силна, ако говоря на душата си с нежност, ако всяка сутрин събирам разпилените си парчета и ги подреждам отново с любов, рано или късно слънцето ще намери пътя към моята улица. Вярвах, че бурите не са вечни. Че след всяка тъмна нощ небето все пак си спомня как се съмва.
И затова продължавах. Ден след ден. С усмивка, пришита върху умората. С надежда, скрита в джобовете като последна цигара за тежки времена. Повтарях си, че всичко има смисъл, че всяка загуба е урок, че всяка рана е врата към нещо по-красиво.
Но напоследък се чувствам като фар, който е светил толкова дълго за другите, че е забравил как изглежда светлината отвътре.
Чувствам се като градина, която не е спряла да чака пролетта, а пролетта сякаш все обърква адреса си.
И не знам дали това е поражение. Не знам дали човек наистина се предава, когато развее бялото знаме. Може би понякога това е просто признанието, че си водил война твърде дълго сам. Че ръцете ти са уморени да държат небето, докато то непрекъснато се разпада върху теб.
И въпреки всичко, някъде дълбоко в мен все още живее едно малко, почти угаснало съзвездие, което отказва да спре да свети. Макар и едва забележимо. Макар и само за себе си.
Може би точно това е надеждата – не гръмкият изгрев, а тихият отказ да изгаснеш напълно, дори когато нощта изглежда безкрайна.
baratheonpilled
amandla
andulkaphoto
2087
theartofmadeline
