Снегът се сипе тихичко, а ти си у дома и поглеждаш през прозореца… Искаш да си навън, сред красотата на снежния пейзаж. Искаш да почувстваш снега и всяка уникална снежинка, която те докосва, по лицето, дланите и всяка гънка на дрехите ти. Искаш да запазиш спомена за нея, да усетиш в топлата ти длан как се топи, да видиш отблясъците й, да се взреш във всяка нейна форма, да я запечаташ в съзнанието си и дори да си пожелаеш желание. Искаш да я създадеш като спомен, да я запазиш в сърцето си… или поне част от нея, но тя топи се със скоростта на светлината.
В твоето топло сърце има куп снежинки, топят се с всеки изминал миг, всяка зима се появяват и изчезват. Те са като видения, като спомен, като души на падащи снежинки, създавайки бяла завеса. Дори да смяташ, че сърцето ти е вкочанено от студ и снежна виелица вие в него, и снежинките се вихрят лудо, знай, че всяка една е уникална, като всяка една душа, докоснала живота и сърцето ти. И ти си снежинка – миг във вечността на вселената, толкова необятна вселена, и толкова кратък живот имаш. Но нима снежинката няма своя път, своя посока, нима не знае къде ще се слее? Нима тя няма своя душа, нима падайки тя не полита в погледа на друга съвършена душа? Нима тя не пада на точното място, за да оформи прекрасния зимен пейзаж, който всеки художник би искал да увековечи? И ти си част от този земен път на снежинката. И ти се топиш от топлината на нечия длан. И ти си замръзнал от студа на света, в който живееш… И ти би искал да се слееш с него, да станеш част от цялото. Но знаеш ли къде е мястото ти? Как снежинката успява да се впусне точно там, където имат нужда от нея? С помощта на вятъра, въздуха и гравитацията… А какво е вятъра – освен промяната, движението между топъл и студен въздух. Какво е въздухът – освен енергията на живота… а гравитацията? Това е силата на любовта, това е пътя на душата. Не – тя не е надолу… Светът е обърнат наопаки. Всъщност Земята и нейната повърхност е небето на душата. В земята посяваме, тя има нужда от живот, любов и плодове. Без сняг зимата – няма плодородие в нашите земи на пролет. Снегът е нужен като живота. Небето е безбрежна шир, където се раждат идеите ни, безметежните ни желания – всеки иска да полети. Ти си като снежинката, която полита към земята, но падайки с уникалната си красота, всъщност пада цялото ни небе. Ти си като красивата снежинката, но сам без другите снежинки, не би създал зимата. Ти си част от целия снежен и красив свят, който всеки би запечатал в сърцето си. Точно като дете, което прави снежен човек. Ти си снежинката, ти си света, ти си снежният човек… Ти си.
