Може би след трийсетина години, в някоя топла, дъхава вечер, ще разказваш на сина си за живота, който си имал като млад. Под мастиленото небе с разляти звезди, може би ще си спомниш и преглъщайки буцата в гърлото, ще разкажеш за мен. За жената и любовта, която си мълчал цели десетилетия. Може би чашата вино ще ти даде смелост да прошепнеш името ми пред друг човек и да ме споделиш, за да не се разтворя в нищото, когато смъртта настъпи ( дай Боже, и тогава - след много, много години ). Ще му разкажеш. За буйността и младостта ни. Как горяхме в огън един за друг. Как светът се свиваше до точица - бенката над устната, която целувах с обожание. За разстоянията, които сближават, ще го научиш и за това, че същите тези разстояния ни откъснаха и боляхме като оголени нерви. Животът тръгна да върви в противоложни посоки и нашият бяг един към друг стана невъзможност. Защото не се догонихме, а трябваше. Ще му кажеш. Как светът губи цветовете си. И как един женски смях може да те влюби в себе си за хилядолетия и да му помниш извивките и насън. Ще му кажеш най-сетне за вдлъбнатото кокалче на лявата ръка и как се е получило - от удара в стената, когато осъзна, че ме изгуби. Въпреки че, дори тогава още те обичах до безпаметност. Ще му разкажеш. За вярата ми, че заедно можем всичко и за силата, която ми даваше любовта ти. И за доводите на разума ти ще кажеш. И как тогава пренебрегна виковете на собственото си сърце. За това как се радвах на успехите ти повече, отколкото на моите, също няма да скриеш. И как след години ме нямаше да я виждаш тая чиста по детски радост. Ще му кажеш. За разпилените ми коси, за десетките ми тефтери с поезия, проза и размисли и как исках да пиша за теб, но без да показвам, ревниво пазейки те от чужди очи такъв, какъвто си в мен. За това как тичах боса из тревите и се смеех отривисто и на най-дребното, просто защото до теб бях щастлива, ще споделиш. За тихата ми упорита вяра в теб му кажи, по-силна и от вярата ми в Бог. За смазващата болка от деня, в който казах “ да ” на друг човек и станах чужда съпруга. Защото навремето ти не пожела да се пребориш да съм твоя. За отлаганията, за безсънията, за мълчанията и за намиранията. Нищо не пази за себе си. Нищо не губи от мен и нас. Почти мога да те видя, седнал под чардака в оная бъдна нощ. Все така развълнуван, все така полу-съжаляващ, полу-убеден, че е било правилно случване. Разкажи на сина си. Моля те. За голямата любов, която не е майка му. За жената, която щеше да го роди, ако Съдбата беше благосклонна към нас двамата. И ако имахме още йота смелост да вървим срещу всичко и всички, но един към друг и един до друг. За болката в гърдите с моето име, която не отшумя нито с годините, нито с преживяванията кажи. Посъветвай умно сина си - да слуша сърцето си. Не като теб. Дай му съвета, който ти в амбицията и гордостта си отказа да последваш, въпреки високата цена за плащане. Посъветвай го здраво да държи и да не пуска, когато срещне своята такава жена и своята такава любов. За да може след години, когато той разказва на своя син за младините си, да му говори за майка му, която ще раздига масата с усмивка и с пълно сърце. А той няма мъчно да говори и после ще заспи до нея, както го прави от десетилетия. Не като нас… - Валентина Йоргова
