Неща, които не казвам

Ралица🌸 Всичко•от•мен•е•авторско🌸

[kogonekoi]

(НЕ)НИЕ

Това не бяхме ти и аз, а думите излизаха от нашите усти и виках те със своя собствен глас, пронизваха ме твоите очи. Тези влюбени не бяха и удряха със нашите ръце, и гърдите се отвориха, и зяха, и рани ближех. Мои бяха те. Това не беше нашата съдба. Не бяхме ние толкова жестоки. Не трябваше да бягаме в страха и основите си с него да съборим. Гордостта надви не нас. Надви тя двама непознати, които не говорят с нежен глас, които не заспиват сякаш сляти. Ти си неспособен на лъжи, аз съм неспособна да те мразя, но жената в огледалото тъжи. Какво не е любов тя ми показа. Не бяхме ние безнадеждни. Не ме остави ти. Не разгърна между нас безкрайни бездни. Не хвърли там ти нашите мечти. А аз все те обичах. Не те наричах с грешни имена, към чужди обещания не тичах, любов в измамата не припознах. Това не бяхме ти и аз. Аз и ти сме буря посред лято - топла, с гръмотевици и страст, пречистваща, зареждаща, позната. Това сме ти и аз. Ралица Костова

[kogonekoi]

И щом денят ми ме разбие на парченца, и не знам, че съществува обич вечна, и осъзная, че не съм безсмъртна, и пътя през живота уж е мътен, всичко, което нямам, имам, гоня - то изчезва и ражда се едничка мисъл трезва, и смисълът избистря се, щом мине през очите ми вода.

В цвета на твоите очи я виждам, и може би там има сила висша, и през белите кахъри, и през черните ни дни изплувам и усещам как ме носиш, и ме дърпаш за ръце, нозе, коси, и понякога са тежки, а понякога са топли и понякога са твоите окови. Но ме носиш.

И може би за някои е странно, и живея, и умирам с теб наравно, и ще хвърлям гръмотевици и бури, и пожарите смъртта ми ще потули, и ще бъда всякога така, и винаги съм си била без да знам, че е за теб. И да валя, и да горя, за теб е.

И кръвта когато стане на вода, и стъпиш бос в студената земя, ръцете ми, които ти понесе и извади на повърхността, ще запалят огън бесен и всичкото ни злато ще стопят, и парчетата ще снаждат. Да сме цели.

Ралица Костова

[kogonekoi]

ПЕТИ ОКТОМВРИ

Това ли ще е датата, която ще запомня? За последен път ли виждаме се днес? С тежест във гърдите ми огромна сетния си поглед вперих в теб.

Пътя между нас се утроява. Кой от двама ни ще си прости? Сърцето ми не смогва на товара и свива ме почти до смърт. Почти.

За последно чух гласа ти да отеква в голите стени на този дом. Безразличен, празен тон го събеседва - нежност няма в него вече. И любов.

Сбогом казахме на минали години и снимките от секцията скрих. Знам къде са, но към тях не ще посегна. Там се виждат само спомени, уви.

Разхождам се сама до магазина. Вече пазарувам за един. На касата си плащам половина от живота, дето с тебе не делим.

Краят не в неделя е, а в сряда. Това ли ще е датата, кажи? Кажи, да отбележа в календара деня, във който всичко разруших.

рк

[kogonekoi]

Дядо ми е най-великият човек на света. Все за нещо е ядосан, все се вайка и се възмущава. Знам, че трябва да затварям вратите - става течение и ще се разболеем. Каже ли ми нещо като “ама-ха!”, направо се разтапям. Смея се и искам все така да ми се кара. Връщам се от чужбина и го прегръщам колкото ръцете ми държат. Той, нали е консервативен мъж, казва “Хайде стига, стига сега. СТИГА, ДЕ! Стига, чуваш ли какво ти казвам!?” Аз се смея и си го прегръщам. И той се засмива. Мисли си, че не знам как не иска да го пускам. Не можел да понася баба понякога. Пуфка, гневи се. Ама накрая какво се оказва? Най-много нея слуша. Казвам му да си вземе един по-модерен телефон, да може да се виждаме докато съм надалече... “Аз телефон нямам! Няма и да имам!!!” Аз го питам как ще се виждаме и той отговаря строго: “Като те няма, няма да се виждаме. Като те има, ще се виждаме.” Ама вие не го познавате. Нищо, едно запомнете от него. И аз едно съм запомнила: “Ракия се пие със ВСИЧ-КО!”

РК

[nevinna]

🧡

[kogonekoi]

[kogonekoi]

Минаха пет години, откакто правя неща, които ще са ми от полза след пет години.

[kogonekoi]

Пътища

Как си ти, приятелко? Забрави ли ме вече? Сега ти е удобно да вървиш по пътя грешен. Без да ти натяквам кой човек не е за теб. Безсмислено че беше, осъзнах го най-напред. Жалко е, че да помагам беше загуба на време. Ако ти сама не искаш, няма кой да те съвземе. В резултат на твойте думи изгорях и аз, и ти. Покрай теб изгарят всички като клечици кибрит. Палиш само себе си - забравяш, че безчет хора, хванали ръцете ти, на пепел стават с теб. Ала някога не бе така. Преди не беше вредна. Отвътре бе красива, а сега си просто бедна. Така си си избрала и сама ще си, но нека... Прав ти път, приятелко, и крива ти пътека. ©Ралица Костова Всички права запазени

[kogonekoi]

Цена

Какво ми коства да те няма? Сутрин че събуждам се сама? И кафето че сама ще си направя? По-добре ми е така. Не чувствам неловкост, че имам надежда да водя нормален живот у дома. Нуждите вече не си пренебрегвам - правя каквото поискам. Сама. За своя ден на себе си разказвам. Пожелавам лека нощ на тишина, на есенния вятър се оплаквам и ставам лампата сама да загася. Рецепта щом объркам, не е страшно. Каквото надробила съм, ще ям. И сто пъти да сложа сол забравям. Няма те да сложиш без да знам. Имам време вече да прочитам всички книги, дето с теб не изживях. Сега във тях ще мога да изпитам чувства, дето с тебе не можах. Пуша повече цигари от преди. Не питам тебе вече за запалка. Няма кой да ми натяква, че вреди. И отслабвам, и отслабвам, и отслабвам. Какво ми коства да остана? Присъствието е разлика една - ти, не аз, да ближеш тази рана, че и с теб до мен съм пак сама. © Ралица Костова Всички права запазени

[kogonekoi]

“Зад гнева се крие едно голямо непримирение. Те обикновено си вървят ръка за ръка.”

24.10.2020

[kogonekoi]

СНЯГ ПРЕЗ ФЕВРУАРИ

Твоят допир ме удари като сняг през февруари. Причина да не тръгна и до тебе да съм будна има. И ти знаеш я. Лежа като опарена. “Нервна си”. Да, нервна съм. Ти си ми във всеки сън. Очите ти изгарят от желание за плът, ала аз ги гледам сякаш виждам те за първи път. Крий ги - в тях ще се удавя. Ако устните ни срещнат се... Не ща дори да зная, защото само с длани ти затвори мойте рани. Ребрата ми не смогват - дишам тежко и не мога да го крия дълго време от теб, легнал тук до мене. Слънцето изгрява, ала в нас нощта остава като бурен отпечатък от забравен спомен кратък на ръцете ми във твойте все студени, но ще дойде време за раздяла, дето хич не ни спасява. Заминавам, ти оставаш. Разминаваме се. Някак на забравили се правим за снега през февруари.

© Ралица Костова Всички права запазени

[kogonekoi]

Пиша грозно, защото пуша.

РК

[kogonekoi]

Карантина

Туристи влизаха, излизаха, но ние бяхме другаде. Далеч. И протестите изпуснах... Пак не допринесох за държавата, сефте. Понякога си пусках новините, ала чувах само свойте ругатни. Не защото пазят близките ни здрави, а защото ги оставят без пари. Няма Ковид, ама има глад. Няма Ковид. И семеен бизнес няма. Угасва бавно град след град. Селата няма да ги споменавам. Да осъдим фармацевта, че отвори си голямата уста и да разстреляме протеста, дето търси си човешките права. Всичко сторено е с мисъл: здравето на нашия народ, който чака всяка вечер телевизор да съсипе още някой друг живот. © Ралица Костова Всички права запазени

[kogonekoi]

Грешка

Под чаршафите съм слаба, затова на теб се падам. Уморена, гладна, жадна за любов ти ме държиш. Вечер няма да съм хладна. Ще съм грешка. Светла, явна. От любов ще се разпадна, ако ти ми позволиш. Докога да тръпна няма, бавно да се разминавам с теб по време, път и вяра? Чакам ти да го решиш. От таз любов неизживяна вечно гледам да избягам. Но днес малко съм пияна, затова ме целуни. Дълго време не се давам. Безпристрастна да оставам как страстта да позволява? Затова си ме вземи. Тайната голяма е, че времето минава, а пожара между двама ни не спира да гори. Грешки се повтарят, ама нашето е цяла верига без пощада, тъй че давай да грешим.

© Ралица Костова Всички права запазени

[kogonekoi]

Господи, не пращай тук деца. Ще ми се да съм светица - живота си за тях да давам и всичко, дето искат, аз да искам. Да имах техните очи - да не виждах по-напред от днес. За утре да се грижи мама. Да не съм аз - тя да е боец. Да имах техните години и всичко другояче да направя. Да чистя лентата от грешки и само хубавото да оставя. Да имах техните ръце - да не ме е страх да не изцапам дългите си нокти, дето колкото по-цветни са, толкова по-слабо драпам. Да имах тяхната душа - огромна, та едва да я побирам. Да изпитвам всичко силно и гнева си да не мога да запирам. Да имах тяхното сърце - да се разбива, ако няма шоколад, вместо девет кръга от стени да го правят мой затворнически Ад. Не ща деца, ще им завиждам. Нещо друго изпрати. Нещо евтино, блестящо да окича мойте девет кръга от стени. © Ралица Костова Всички права запазени

[kogonekoi]

Размисли

Писна ми от “връзката прекъсна”. Писна ми да чувам, не да виждам. Писна ми аз вечно да съм чужда за всичко, дето толкова обичам. Дето някога бе мое и бях тази, дето имаше истории в душата; дето имаше живот да изживее и понятие за щастие в главата. И да отменят полети ми писна. Ако можех, щях сама да отлетя и да вкуся колко близко и далечно е чувството да си си у дома. Това е мястото, където срещнах моята първа голяма любов; мястото, дето в ръцете на мама поех първа глътка живот. Ей така, с вълнението на детенце, ще скачам пак от влак на самолет. Ще пристигам в най-голямото парченце от сърцето ми. През година-две. Въртят ми се думи на моя баща за млади години, приятели стари, но малко по малко бледнеят пред мене - във мен няма спомени, само представи. А какво ще казвам аз на моите деца? Че тука е по-хубаво от вкъщи? Но безсмислено ще бъде. Като мене, за България децата ще са чужди. Те ще имат други нужди - нужди, за които литнахме далеч. Телефони и обувки, и две къщи. И като тях ще имат спомените на предмет. © Ралица Костова Всички права запазени

[kogonekoi]

7 октомври 2019 / Понеделник

Колкото обичам лятото, толкова го и мразя. Най-хубавото и най-лошото нещо в лятото е, че всичко, което се случва, е в най-съвършената си форма. Не можеш да изживееш това, което се случва лятото, през зимата. Времева ключалка. Годината събира най-прекрасните приключения и ги заключва зад вратите на Юли и Август.

© Ралица Костова Всички права запазени