Време е да напишем епилога
Всъщност, аз ще пиша, а двамата ще го сътворим. Ще го разкажа на несъществуващата публика, която цяла година тръпне в очакване на следващата глава от книгата ни.
Пет пъти го говорихме този край, десет пъти го изплаках и сто пъти го размишлявах. Все не ми се искаше да стигаме до него, но ето, че времето му настъпи. Този път наистина.
Знаеш ли как разбрах, че е дошъл? Няма колебание вече, няма драма, няма надежда и няма сълзи.
Няма я радостта от това, да прочета името ти в известията си, няма го вълнението, като се чуем. Вече си просто навик, отчасти задължение.
Никой не харесва да губи нещо, с което е свикнал. Затова продължаваме да се търсим. Докато постепенно не спрем.
Някак естествен е краят. Нямаме нужда да говорим за него - и двамата го усещаме.
Хем ми се къса сърцето при мисълта да те няма. Хем се уморих да те задържам. Изморих се да бягам и да се връщам. Ти се измори да ме дърпаш обратно, а и ти свършиха причините да го правиш.
Жалко е. Една неосъществена любовна история, която можеше да бъде шедьовър.
Уви, ще остане мистерия какво би било да сме заедно.
Обичах те, ненавиждах те, мразих те. Сега си ми безразличен. Това е истински тъжното - беше ми така важен, а остана просто някой.
Как завършват приказките? Какви са последните изречения? Финалът трябва ли да бъде щастлив?
В паралелна вселена може би в момента ми шепнеш "Обичам те, фъстъче!"
Тук, обаче, сме само илюзия.
