Да отвориш очи.
Така и не разбрах какво се случи. Нито сърцето, нито разумът ми успя да улови ситуацията.
Ако трябва да те предметизирам, ти беше наградата която получих след едно лято от ухажване. Но пристигна чак след 2 години, което те направи наградата за която бях забравил, че се състезавам.
Ако трябваше да ме предметизираш, аз бях наградата която получи без да се състезаваш. Нужно ти беше само да ме поискаш. И допреди да ме имаш на живо цената ми беше висока. Оценяваше ме, но само с разума си. Защото знаеше, че получаваш това което заслужаваш. Но сърцето ти знаеше, че не го заслужаваш защото не си се състезавала и не изглежда истинско.
Така беше и при мен. Знаех че, не те заслужавам, защото се бях състезавал за теб преди достатъчно дълго време, че да го забравя.
Сега ми липсваш. Звучи досадно, звучи банално, звучи и лигаво, но не след всяка раздяла някой ти липсва. Със сигурност и ще ми мине. Вероятно защото все още вярвам, че не съм се състезавал за теб.
Чудя се дали от цялата история има едно, две или нула наранени сърца? Дали има едно или две наранени егота? Дали държиш бележка номер 4 заедно с пауновото перо? Чудя се дали ако се озовем на едно и също място след 5 години и опитаме отново, ще е престъпване на принципите ми? Но дори и да имаме този късмет, защото нито аз ще бягам към теб, нито ти към мен до тогава, дали ти ще си готова да се състезаваш за нещо, което си получила щраквайки с пръсти? И дали ще си кажеш “тоя на какъв се прави?” Мислейки си, че състезанието е за същото нещо? Та когато ме питат сутрин “как си” на 3 различни езика, аз не мога да отговоря и на майчиният си, защото въпросите са запушили мозъка ми като мивка с котлен камък. Разни неврони се стартират и биват приглушени ,стигайки до вече горящата част на мозъка ми. Горяща от тези същите въпроси, които се въртят нон стоп, сякаш че отговорът ще се появи от някъде другаде, а не от теб самата.
Осъзнах, че отношението което имах към теб беше малко в повече, точно поради факта, че разумът ми ми казваше “Не си я заслужил, няма да я оцениш, показвай ѝ вниманието си по всякакви начини, защото ще я загубиш” Та явно съм го правил от страх да не те изгубя. А дори и най-доброто отношение, породено от страх е чиста доза лицемерие. Защото наистина понякога бях ок с липсата ти.
А само ако те бях заслужил! А само ако ме беше заслужила! Само да се бяхме борили преди да спечелим битката! Ах, как щяхме да раздаваме любовта си тогава. Нестихващ вятър, който колкото повече духа, толкова по-силен става. Развинтено докрай кранче на чешма, което прави още няколко оборота, незнайно как. Щеше да си слагаш целувката ми на челото ти, вместо качулка и щеше да те топли дваж по-добре. Щях да те гледам в очите и да потъвам в тях все по-надълбоко. А след 5 минути щях да осъзнавам, че те гледам без почти да дишам.
Само ако. Но не сега. Сега всичко беше приятно представление. Хубаво е, че не продължихме илюзията, но истината е,че ми липсваш, диване такова, и това не го казва нараненото ми его. Извинявай и че не ти помогнах с тази ми маска да вземеш трезво решение, а трябваше да водиш вътрешни спорове, докато аз си живея в илюзията. Оказва се, че докато те моля да не вярваш в нея, ти си прогледнала, а моят поглед се е замъглил.
Недей да съжаляваш за изпуснатите възможности докато си била с мен ( рок музикантите са най-егоистичните и ненадеждни партньори, заслужаваш повече - в това съм сигурен!) Докато бяхме заедно леко се променяше, вероятно защото се пропукваше илюзията. Очаквам сега да се върнеш към по-позитивното и лъчезарно “Аз”. Не оставяй малките неща да те палят моментално. Те са незначителни в дълъг период от време. Не бъди нечия, а бъди своя. Кръсти едното си момче Тони и убеди мъжа си, че е защото често го виждаш във филмите и ще стане известен.
Разбира се, че се шегувам за последното, но името е хубаво. Дано когато го чуеш изникват хубави спомени, защото за мен Яница ще остане онова страхотно момиче, което се появи в живота ми и ми показа Планината. Показа ми че мога да създавам повече. Показа ми, че мога да вярвам в себе си и има защо да го правя!
