Mira Auden Writings

20 / Bulgaria / Writer / ♒ / Pretending to be important

[miraauden]

време

тежка оценка

жестока присъда

от моето време осъден за вечност

от твоето време получих час

доживотна присъда

излежана буквално

и преносно

от днес времето е мярка

за ценност

за важност

разплащателна единица

изгубеното време

струва твърде скъпо

омръзна ми

да плащам с моменти

[miraauden]

Срещна ме, за да ме създадеш наново.

Прекрои ме и станах нещо ново.

Срина ме до основи, за да ме изградиш.

Бях твой проект, но ти реши да ме разрушиш.

Какъв парадокс – направи ме копие

без да помислиш дори какво ми е.

Превърна ме в теб – за твое удобство,

но да бъда такава не е толкова просто.

Изкуствен пейзаж, моменти фалшиви,

изглеждаше сякаш ще бъдем щастливи.

Заблуди. Живеех във другия свят

и в този често правех напук. На инат.

Преди теб се чувствах мрачна, някак сива,

но, знаеш ли – с теб бях малко по-жива.

И смисъл не виждам дори във това.

Първо направи ме друга, а после – сама.

[miraauden]

Защо все още ти ме търсиш,

щом бързо ти омръзвам?

Причината е ясна – виждаш,

че лесно ти се връзвам.

След тебе дълго време тичах,

вървях по твоите следи,

не казвам тебе, че обичах,

но някак важен беше ти.

Не схващаш явно ти нещата,

в реда, във който всъщност са,

но виж, обърна се играта

и друга е реалността.

Отказвам се от твоите стъпки,

отказвам аз след тебе да вървя,

тогава пак започваш да ме търсиш,

но спри – не вярвам вече в чудеса.

[paradisetears]

А някога обичала ли си? - попита ме той, с поглед обречен да разбере истината.

- Oбичала съм - рекох - ала любовите ми са били все нещастни.

Тогава ръката му мигновено докосна моята, полагайки я на опакото на дланта, и отговори -

- Сега разбирам, защо умееш да пишеш толкова добре.

Замълчах.

Искаше ми се да му кажа толкова неща. Като това, че за него бих се отказала от това да съумявам да редя така добре думите.

Искаше ми се да му кажа много неща

Като това, че този път..

този път

избирам щастливия край

пред изкуството.

- М. Г.

[paradisetears]

Любовта към изкуството ни отнема истинската любов. Но и истинската любов убива желанието за изкуство.

- Винсент Ван Гог 🌻🌌

[bg-warrior]

[bulgarianthoughts]

“Нямам талант. Просто обичам да запечатвам хората в думи.”

—

[purplebuddhaquotes]

“To write something, you have to risk making a fool of yourself.”

— Anne Rice

[miraauden]

живот ≠ училище

Животът ни е математическа система с безкрайно много неизвестни. Литературна творба, пълна с лирически отклонения. Безкраен философски цикъл, понякога анализ. Много парадокси и също толкова на брой въпросителни. И докато в училище всяка задача има точен отговор, всеки казус има решение и всяка теза е подкрепена с доказателства, то в живота винаги има "или".

[constantine55]

“Ако писател се влюби в теб, ще се превърнеш в безсмъртна. Ще бъдеш неволното вдъхновение на цял хаос от разпиляно мастило.”

[dushatamipluvavoceana]

Иска ми се аз да съм причината някой да пише поезия

но не съм

[miraauden]

Години наред живеех,

обичайки себе си

и гледайки теб.

Стоеше и чакаше

някой да дойде

и да те обича.

Може би бяхме свързани -

аз имах обич за даване,

а ти чакаше такава.

Може би можех да дам,

но аз бях научена

да давам и да взимам.

Ти само взимаше.

[xoivyox]

хората имали нужда от поезия НЕ. хората имат нужда да намират живот в думите

Ралица Генчева (via wtfivy)

[livingdalyrics]

“Хората на изкуството са специални… Като всяко едно изкуство - отдалеч привлича и като успееш истински да го усетиш, усещаш и цялата му болка. Тогава става страшно, а ако изкуството ти е поет, тежко ти…”

— Е.К.

[evavioletblog]

“Грешките, които ме преследват, хранят поезията ми. Грешките, които ме преследват, разбиха сърцето ми.”

— Eva. 

[sybilvane]

Търся думи , които да ме карат да треперя,

търся поезия.

[miraauden]

Не знам знаеш ли, но творците са хората, които се надяват най-много и за всичко. Ще ти дам пример. Тези, които пишат (а и тези, които четат) - за тях надежда винаги има. Знаеш, за щастливия край ти говоря. Някак си сигурен, че накрая ще дойде хубавото.

Виж, аз не разбирам от всякакво изкуство. Пиша (малко) и чета (много). От опита си знам, че дори след тъжния край остава нещо красиво.

Аз обаче някак си нямам такива надежди вече. Всичко съм чела. За това, че човек се връща - дали когато най-малко очакваш, дали когато е вече късно. Варианти много, но всеки казва едно и също - ще се върне.

Животът обаче не е изкуство. Както казват, вече живеем във времената "Под егото". Сами няма да се върнат. Дори да ги потърсиш, пак няма гаранция.

Какво ли ще бъде изкуството след десет години? Дали ще пишем за надеждата?