един объркан мислител

Добре дошли в моя малък и крайно объркан свят,ще попаднете на съкровени мисли, рандъм авторски писания и снимки,приковали вниманието ми,базиращи се върху женската красота.

[graffitiongravestones]

[youngbdank-deactivated20160905]

[the-corrupt-society]

More at The-corrupt-society.tumblr.com

[wordsnquotes]

Almost. It’s a big word for me. I feel it everywhere. Almost home. Almost happy. Almost changed. Almost, but not quite…Soon, maybe.

Joan Bauer | Almost Home  (via barney-barrett)

[my-weird-random-thoughts]

Често ти и шибаното ти присъствие ми липсвате… казват,че времето лекувало,но при мен стрелките не помръдват,а погледна ли циферблата, носи все същата болка на душата ми както преди

[my-weird-random-thoughts]

Ръката ти, сплетена в моята.. Това е съвършенството на вселената. Любовта ни - галакТИка.

[portedemarquiss]

[its-the-soul-speaking]

ако дадено чувство е толкова голямо, че не се побира в теб - каза старецът, връщайки запалката - превърни го в думи, напиши ги върху хартия и ще дишаш по-лесно; оттогава дишам чрез поезия, докато отново не се задавя с чувства

к.г. (via its-the-soul-speaking)

[my-weird-random-thoughts]

Ти си недовършено изречение, хиляди мисли ... има какво да се каже още, да се пише за теб, да те говоря тук и там. Спри да поставяш точка там, където сърцето ми поставя многоточие ...

[cosmicwizdom]

[kushandwizdom]

Quote Lounge

[my-weird-random-thoughts]

I am not okay with you leaving. Lets be honest..Every peson I meet after you will just be a piece of you. A puzzle I am trying to assemble to build you back in my life

[livinterrupted-blog]

[my-weird-random-thoughts]

Престанах да чета поезия. След това спрях и да я пиша. Намерих теб. Или ти мен?! Реторика? Похвати? Майната му… Нали сме се намерили. Изгубих някъде поезията си. И мислите. И разума. Себе си започнах също да губя малко по малко. Подарявам ти се цялата.

[lacelette]

[my-weird-random-thoughts]

И ВСЕ ПО-ЧЕСТО НОЩЕМ ЗАПОЧВА ДА МЕ ЗАСТИГА САМОТАТА… Времето отлита. Препуска стремглаво по необята на живота и. Гледам я сгърбена, явно товарът на времето не e за плещите и.                                                                Дните и пътуват. Тя е пътница. Не към мен. Не и днес. Никога не съм си представял, че някой би я желал повече. Жабурейки уста в ирландско уиски, пушейки пура внос от Куба, виждам образа и единствено в кубинския пушек, това не ми стига. Все по-често вечер издишвам тежък, дълбоко сдгъстен дим с надеждата да я открия, да я придърпам до себе си и да спра времето. Да затворя всички полети, да спра всички влакове, всички автобуси. Тя да заседне при мен. Да не я деля с никого. Да е моя. Дори за вечността. Понякога и това стига. Днес отново влязох в болницата. Диагнозата беше същата. Тя беше същата. Времето беше спряло, спряло не където трябва. Само аз бях по-различен. По-самотен. Ирландия протече във вените ми, а Куба изпълни дробовете ми. С всяка изминала вечер  ставах по-интернационален, сякаш започнах да пътувам. Превърнах се в пътник. Самотата беше най-добрият ватман, когото бях виждал през живота си. С изпразването на всяка чаша се надявах, че вървим един и същ път, че ти пътуваш към мен от толкова години и вече е време да се срещнем. Надявах се и отпивах уверено. Мога да кажа, че обиколих света, търсейки те. И сам войнът е войн, повтарях си докато те търсех. Но всеки крал има нужда от своята кралица. От както те търся, аз съм една самотна пешка. Пешка в света на топове и офицери. Светът е хладно място, когато го обхождаш сам. Вярно, ако беше будна, сигурно би ми казала да отскоча до Куба, за да се стопля. Всяка вечер се пренасям там. Ако се събудиш, опасявам се, че ще ти проговоря на испански. Ако се събудиш, любима моя ... Но надеждата ми изминава своя път и виждам я ... Отлита. Заминава. Далеч от теб. Заспивам. И не желая никой да ме буди. Най-сетне, чувствам се аз крал. Намерих те, моята кралица. Край. Представата за време не съществува. Измерения - не съществуват. Пренесох се в най-съвършеното. Макар и мъртъв, никога не съм бил по-жив.

[sickheartsdofinewastingtheirtim]

[my-weird-random-thoughts]

Нещо арт Поезията в 21ви век се пише на айфони. За да я пишеш, хубаво е телефонът ти да не е по-смарт от теб. За да я почувстваш, трябва да пътуваш във влак! Обезателно. Няма друго решение. Пътувам и се чувствам повече от поетично… Сега ще ти обясня защо. Ако отвориш тълковен речник “влакът” би би разтълкуван като просто превозно средство, да, обаче учените винаги са били сноби, не разбират дълбочината. Влакът събира и разделя. Гарата е видяла едни от най-истиснките отношения. Най-реалните сълзи. Най-чувствените целувки. Истинско щастие. И ти като един български арт поет, ще усетиш цялата тази натовареност около влаковете. Всички тези хора, тези чувства. Всичко е толкова АРТ. Каква пародия. Явно днес не и е ден н поезията ми. Нямаше чувства. Нямаше и хора Просто влак, учените може да излязат снобарско прави. Знам че такова словосъчетание образува ортикария в съществуването на простичкия човечец, но нека бъдем АРТ, нека всички бъдем български поети и да уважим снобарско правите учени, ден им е. Та, пътувам си. Доста е самотно, чувам душата си… Или тази на машинистта. Сами сме. И на него сигурно не му е много арт. Днес просто не и е ден на поезията ми.