In Medias Res*: Спорадични бележки за хоспитализацията, смъртта и погребението на Пол от моите дневници (21 ноември 2023 г. – 3 май 2024 г.)
*Латински израз, буквално „в средата на нещата“. В литературата - похват, при който повествованието започва не от самото начало, а от критичен, среден момент на действието. – Б. пр.
Откъс
3 април
Копютърна томаграфия днес.
5 април
„Чудя се колко пъти сме правили любов?“ – каза ми Пол, след като говорихме за погребението и подготовката за поклонението. „Хиляди пъти“ – казах аз, и той се съгласи. „И винаги е забавно“ – добави той, а аз отвърнах: „Да, наистина“.
7 април
Писмото до приятелите, с което им съобщаваме, че Пол си отива, бе изпратено вчера. Отговорите вече пристигат, а добротата и скръбта имат палиативен ефект върху него и мен. А сега – лечение, не за да го спаси, а за да удължи живота му – може би. Не знам какво повече може да понесе бедният ми. Всяко лечение има ефект на рикошет, отскачайки от един орган, от една система към друга – уроци по биология и продължаващата измамност на границите.
9 април
Той реши: без повече лечение.
Пол Остър
10 април
Пол се събуди със 103 градуса температура [около 39.4°C]. Разрешение за увеличаване на хидрокортизона – 80 мг. Всичко започна с треска. Сега е надбъбречна недостатъчност. Причината на този етап е езотерична. Не знам още колко ще издържи.
26 април
Хоспис. Двамата изпитваме нещо като облекчение, че поне сме освободени от изследвания, скенери и отчаяни опити да обърнем последствията от ниволумаба, който на няколко пъти почти го уби и го отслаби до степен, която според мен позволи на рака да напредне. Софи каза, че е бясна на имунотерапията. Аз също. И все пак да гледаш назад към миналото, не е като да гледаш напред. Той не трябваше изобщо да приема това лекарство. Струва ми се, че отприщването на Т-клетките на имунната система при по-възрастен човек може да доведе до атаки срещу органи и системи, които са вече стари и слаби, но не и болни. Не знам достатъчно за молекулярните процеси, а според няколкото статии, които прочетох, греша. Туморът трябваше да бъде свит преди хипотетичната операция. Дали само химиотерапията щеше да свърши работа? Пневмонитът бе причинен от ниволумаба.
Опитвам се да се съпротивлявам на очакваната скръб. Това изисква известна степен на дисоциация. Мисълта за липсата на отговор е ужасяваща за мен. Това лице, това тяло, този глас ще изчезнат в земята, а аз ще трябва да продължа. Освен ако не умра от някаква болест, причиняваща мъката ми. Имам толкова много мъка.
„Болестта до смърт*“. Киркегор. Толкова гениален и същевременно толкова отчаян. Четенето на Болдуин** го приближава до Киркегор. Да, обещах да направя подкаст за Болдуин. Луда ли съм? Съпругът ми умира, а аз препрочитам Болдуин? Не мога да намеря доказателства Джеймс Болдуин да е чел Сьорен Киркегор, но в Париж младият Болдуин трябва да е усетил Киркегоровите ветрове, носещи се над града. СК в ДБ. Борбата на отделния индивид, толкова коренно различна от неолибералната фантазия за индивида, който се „създава сам“ (фантазният индивид винаги е мъж). Ние не даваме живот сами на себе си. И Киркегор, и Болдуин са знаели това, макар понякога да го забравят. Мъжът в центъра. Жените – изтласкани встрани.
*„Болестта до смърт“ (на датски: Sygdommen til Døden, 1849) е една от най-значимите философски книги на датския философ Сьорен Киркегор, в която той определя „болестта до смърт“ не като физическо заболяване, а като отчаяние. Според него отчаянието е неспособността на Аза да бъде себе си, да се осъзнае като синтез между крайното и безкрайното, временното и вечното. То е болест на духа, която е „смъртоносна“, защото отчаяният човек не може да умре в истинския смисъл – той е заключен в състояние на постоянно умиране, без да може да сложи край на съществуването си. Киркегор свързва отчаянието с греха – отказът да се довериш на Бога и да бъдеш себе си пред Него. – Б. пр.
**Джеймс Болдуин (1924–1987) – американски писател, есеист, драматург, поет и социален критик. Изследва явните, но неизказани проблеми на расата, сексуалността и класовите различия в Западните общества, най-вече в Америка, от средата на ХХ век. – Б. пр.
В Пол виждам модел за това как се умира. Неговият превод на Жубер***: „Човек трябва да умре обичан, ако може“. Той умира обичан за нас. Борбата на отделния индивид, която е също така да обичаш и да се отвориш за радостта и ужасния товар, съдържан в тази любов. Той го прави.
***Референцията към Жубер в дневника на Сири е лична и емоционална, защото тя свързва ранното творчество на Пол Остър с неговите последни мигове. Жозеф Жубер (1754–1824) е френски моралист и есеист, живял по време на Просвещението и Наполеоновата епоха, приятел на Шатобриан и Дидро, но приживе не е публикувал нито една книга. Вместо това е запълнил хиляди страници в своите тетрадки (carnets) с фрагменти, афоризми и философски размисли. През 70-те и началото на 80-те години Пол Остър живее в Париж и се занимава активно с преводи от френски. През 1983 г. превежда „Тетрадките на Жозеф Жубер“. Остър се възхищава на Жубер заради неговата способност да улови сложни истини в кратки изречения – нещо, което по-късно се превръща в запазена марка на собствения му литературен стил. Цитатът: „Човек трябва да умре обичан, ако може“ (Il faut mourir aimable, si on le peut). Докато Болдуин и Киркегор са символи на „борбата“ и „индивида“, Жубер е символ на естетиката на края. Той напомня на Сири, че смъртта не е само биологичен провал, но и последната възможност да изразиш обич. – Б. пр.
Пол Остър и Сири Хуствет
И няма ли моята любов да го последва в гроба? А след това?
Сутрин се събуждам и пия кафе, подготвям хапчетата на Пол за деня, нося му голяма чаша портокалов сок и чайник с чай горе в нашата спалня. Той не може да ходи без помощ. Болничното легло е в библиотеката. Днес идват сестрата от хосписа, Кати – жена, която излъчва практическа мъдрост, и асистентката Касандра. Преди да ги срещнем, преди да влязат в живота ни като истински, възхитителни личности, те бяха част от нашата въображаема реалност. Опитваме се да преминем през умирането „правилно“. Ха. Дано е възможно.
Пол казва, че иска да умре, докато разказва виц. Предричам, че това няма да се случи.
А моят роман? Изгубен ли е в „ужасната реалност“? Може би ще намеря отговора в разбиващите сърцето философии на перспективата.
Да гледам към бъдещето без теб. Да съм в бъдещето без теб. Какво означава това? Да продължавам да се боря, както се борих по време на болестта?
27 април
Пол ми казва, че копнее да бъде призрак. Иска да се върне, за да види как съм, какво пиша. Иска да завърша романа си. Иска да слуша музиката на Софи, да гледа снимките на Спенсър и да види как Майлс расте. Казва го отново: „Искам да бъда призрак“.
28 април
Салман [Рушди] и Елиза [Грифитс] бяха тук. Салман, който за малко не загина преди две години, днес е жив и е тук в стаята с нас. Той оцеля след 12 август 2022 г. – един ужас в година на ужаси. Ние срещнахме Салман по време на фатвата, но недооценихме опасността. 12 август. Чух новината по радиото, дъхът ми спря, изкрещях и изтичах да кажа на Пол. Гласът на Елиза по телефона. Когато я слушах, ридаех. Пол прочете „Нож“*; аз я чета сега. Как можем да четем? Можем. Вероятно защото историята на Салман не търпи отлагане, тя е за живота и смъртта, за него и Елиза, заедно в изпитанието. Салман – образът на лишената от самосъжаление смелост за нас двамата.
*Рушди е сложил подзаглавие на мемоарната си книга „Нож“: Размисли след опит за убийство. (Издателство Colibru, 2024 г.). – Б. пр.
Салман Рушди
Спомням си как казах на Салман, че след като прочетох малкото вестникарски статии за неговия нападател, бях убедена, че младият мъж всъщност е убивал майка си, своята светска майка. Намирам коментара си в книгата. Ирониите. Атаката и опитът за убийство на Салман бяха опит за майцеубийство. Днес Пол и Салман проведоха последния си разговор. Дълго приятелство. Лоялни братя.
А сега Пол е този, който умира. Ще стане бързо и той няма да се върне от прага на смъртта, както Салман го направи – с белези и загуби, но непокътнат. Щом хидрокортизонът бъде спрян, Пол ще умре. Не е нужно да ми казват. Знам. Адренална криза. Спомените ми от сега няма да изчезнат. Те ще станат част от остротата на висшата памет. Но аз се вкопчвам в нашето „ние“, в това, което е расло и израствало наново в продължение на десетилетия.
29 април
Предсмъртно бдение – от двайсет и четири до четирийсет и осем часа. Той може да умре още довечера. Следобед дойдоха Дон [ДеЛило] (1) и Барбара [Бенет]. Питах Пол три пъти тази сутрин дали се чувства достатъчно силен за посещението им и той три пъти отговори „да“. Когато Дон пристигна, той остави за Пол бележка. Говориха много за бейзбол – любима игра и за двамата.
Пол каза на Дон и Барбара: „Как паднаха могъщите мъници“(2) (How the mighty mites have fallen).
1. ДеЛило (Don DeLillo, р. 1936 г.) - eдин от най-големите живи американски писатели и най-близък приятел на Пол Остър. Неговото присъствие в последните часове подчертава края на една ера в американската литература. – Б. пр.
2. Остър перифразира библейския израз „Как паднаха силните!“. В Библията, втора книга Царства, глава 1, в риданието на Давид за Саул и Йонатан, фразата се повтаря като рефрен, а преводът е различен от английския. – Б. пр.
Дали разбраха какво имаше предвид? Джордж Опен (3) написа това на Пол на 8 март 1981 г. Пол беше в Бъркли, за да интервюира Опен. Май беше поръчка за ., но лице в лице с поета Пол разбира, че Опен не помни. Паметта му била изядена от Алцхаймер, но все пак в писмото, което написа на Пол след разговора им, той беше достатъчно бистър, за да признае дупките в ума си и жалкия статус на поетите в нашия свят като „mites“ (дребни твари) – прославяни в своите кръгове, може би, но въпреки това дребни. Същия ден, в който Пол се върна от Калифорния и от проваленото интервю – или може би на следващия, 23 февруари, – ние с него се запознахме. Магическа среща. Лицето и погледът на Пол – не изцяло в света, не изцяло към света. Непроницаем. И после, същата нощ, след часове разговори, той ме видя.
3.Джордж Опен (George Oppen, 1908–1984) - енигматична фигура в американската поезия на XX век, ключов представител на обективизма (литературно движение, което настоява за прецизност, яснота и директен контакт с „нещата“ в света, без излишна сантименталност). През февруари 1981 г. младият тогава Пол Остър пътува до Бъркли, Калифорния да вземе интервю от Опен за авторитетното списание The Paris Review. Срещата обаче е провал поради напредналата фаза на Алцхаймер, в която се е намирал Опен. – Б. пр.
Последната книга на Пол Остър (1947-2024)
Късно следобед днес Пол се нуждаеше от морфин. Кетли [хосписната сестра] още не беше пристигнала. Аз му го дадох, ръката ми трепереше и малко от него се разля. Пол бърбореше под влияние на лекарството. Оскар Питърсън. Той дори не харесва Оскар Питърсън. „Снимка.“ Вече не разбирам какво казва. Кетли е тук сега. Слава богу. Нейният контрол над работата, нейната увереност са видими. Без треперещи ръце – тя ще остане до края.
Лив (1) ще дойде. Лети насам. Толкова се радвам.
Кетли каза: „Идете да поспите малко“. Софи, Спенсър и аз се изправихме и изпълнихме нареждането ѝ, сякаш бяхме нейни послушни деца. „Ще ви повикам, ако нещо се случи“. Вземам хапчето и си лягам.
1. Лив Улман (р. 1938 г.) - норвежка филмова и театрална актриса, носител на „Оскар“, режисьор и сценарист. – Б. пр.
30 април
Скъпият ми почина днес в 6:58 ч. Пуснахме му музиката на Софи.
Пуснахме Hold On на Том Уейтс. Той се унесе. Кетли каза: „Говорете му, той чува“. Държах лицето му. Казах: „Господи, беше ни забавно, нали? Толкова ни беше забавно“. Това ми дойде наум. Забавата. Изглеждаше толкова важно. Имаше страдание, но и много забава. Исках да бъда колкото се може по-близо до тялото му, преди да умре – неговото дишащо тяло, гърдите му, които се движеха нагоре и надолу, да усещам топлата му кожа. Гледах наболата му брада, една осма от инча, сива, с малко останало черно, и тези огромни очи. Очи на преследван. Целувах го отново и отново и се дръпнах, за да може Софи да седне на моето място, да го държи, да го гали и целува и тя. И наблюдавах всяко тежко вдишване, а после той спираше да диша за секунди. Колко секунди между вдишванията? Не знам. Наблюдавах го отблизо. Това ли е последното? Това ли е? И бях толкова близо до устата му, отворена и задъхана. Чакахме следващото вдишване. То не дойде. Смърт. И тогава бяхме с него, с тялото му, с трупа му, а главата му беше все още топла при докосване. Кетли каза, че последната част от човека, която губи топлина, е главата. Пръстите ми усетиха как главата му изстива. И го казах на глас: „Главата му е студена сега“. Исках да позная смъртта, да я докосна. Исках тя да бъде реална, защото знам, че няма да бъде достатъчно реална. И казах на Софи: „Виждаш, не е страшно“. Казах го и за себе си. Стисках краката и ръцете му, толкова тънки, изпити от рака крайници – ръце и крака на изнуряващата болест – и галех все още красивото мъртво лице.
Ужасяващото разкритие от Спенсър, че смъртта на Пол е станала публично достояние, преди той да е изстинал под докосването ми, преди да са изнесли тялото му от стаята. Навсякъде в интернет. Предателството на обсебването, наглостта да твърдиш, че говориш от името на семейството – внушение за близост, нужда да узурпираш ролята на съпруга/дъщеря.
Лешояди, кълвящи тялото му. Медийни зъби и хапане.
Ти, мой събеседнико. Ти. Мое „ти“. Аз бях твоето „ти“. Обмяната, люлката на изповедта, спора, копнежа. Аз и ти. Ти и аз. А сега – тишина. Правя неистови усилия да я призная. Да бъда без теб.
Превод от английски: Жечка Георгиева
Художник на корицата: Стефан Касъров
Под печат в издателство Colibri
„въпреки.com”
Снимки: архив на издателство Colibri, блог на Сири Хуствет
P.S. на Зелма Алмалех: Благодарим на издателство Colibri за предоставянето на ръкописа на книгата на Сири Хуствет и възможността да изберем откъс от нея. Много труден избор, защото „Истории за призраци“ е изумителна! Приех я и много лично не само, защото Пол Остър (1947-2024) и Сири Хуствет са от най-любимите ми автори.Но това е друга история…≈
Beija-flor do canto ou Beija-flor-de-orelha-violeta (Colibri serrirostris)
É frequentemente um dos beija-flores mais comuns do Brasil. Possui estatura média de 15 cm, podem ser encontrados comumente em diversos lugares do Brasil, como Piauí, Bahia e Espírito Santo, para o Oeste de Goiás e Mato Grosso) e em direção ao Sul (Rio Grande do Sul)
Esses animais também são chamados de zununes por causa do zumbido característico que suas asas fazem enquanto voam. Seu movimento para cima e para baixo tem uma ordem aproximada de 70 vezes por segundo.
Seu aspecto pequeno e sua alta velocidade de voo tornam-lhe o único pássaro com a capacidade de planejar/planar em seu voo (como acontece no período de acasalamento). Eles são considerados os menores pássaros do mundo, capazes de visitar mais de 1000 flores em um único dia para procurar comida, eles podem comer até 60 vezes por dia para repor a grande quantidade de energia que usam no voo.
