[melisica]

the69th

[le-immorte]

[le-immorte]

x: James Wise by Hader Pitchon

[last-picture-show]

[ngutu-deactivated20190127]

not to flex but i never saw la la land

[le-immorte]

[le-immorte]

[goodreadss]

Rachel Ruysch, “Still-Life with Bouquet of Flowers and Plums”, 1704,

Still Life with Flowers and Fruit by Rachael Ruysch (1703)

[dfhkfdshkfds]

Всички сте чували за Герап Еврибади, сега се запознайте с

Пучо Хендза

[goodreadss]

“Anyone who knows me, should learn to know me again; for I am like the Moon, you will see me with new face everyday.”

— Rumi (via goodreadss)

[goodreadss]

“Whatever it is you’re seeking won’t come in the form you’re expecting.”

— Haruki Murakami (via goodreadss)

[one-lonely-whumperfly]

The hero shows up at the villain’s doorstep one night. They’re shivering, bleeding, scared. There’s also a slightly dazed look in their eyes– they were drugged. They look like they were assaulted. Looking up at the villain, swaying slightly as they’re close to passing out, they mumble “…didn’t know where else to go…” then collapse into the villain’s arms.

[nerdy-birdy18]

Oooohhhh bitch

[le-immorte]

[serotnin]

serotonin? in this economy?

[blueblackdream]

Unknown, Brunnhilde, 1936

[weiss48]

Fabulous

[gvccisnakes-deactivated20220108]

[petidelaroise]

Не мога да казвам “чао” още от дете.

Боли ме и плача много.

И като с въже искам да придърпам човека обратно при мен.

Обичам да съм сама, но мразя да съм без хора.

Писна ми да им казвам “чао”.

Сякаш аз съм най-лабилната.

Аз съм.

Чувството да си като оставен на произвола на съдбата.

Да си изгубено куче, ходещо от град в град, от село в село. Мине, пък се сбие с някой вълк. Раните му не минават, все кървят.

Аз съм това жалко, странстващо куче.

Обичам раните от всеки вълк, дето видя.

Ближа си ги с любов, но гледам да не зарастват.

Фройд е казал, толкова се привързваме към болката, че накрая става основна причина за живота ни. Намираме приноса й вътре в нас. Намираме приноса си вътре в нея. Грозна, счупена любов.

И все още не мога да казвам “чао”.

Сякаш тръни се забиват в гърлото ми и не мога. И не искам.

Всички си тръгват.

Отиват към собствения си живот.

А аз не.

Никога не си тръгвам.

Не си тръгвам на пълна маса, в началото на вечерта. Рано е. Но хората предпочитат да не ядат.

Защото не мога да казвам “чао”.