Навици
Ти си навик, нищо повече.
Моето понякога.
Като първата цигара след като си решил, че ги спираш.
Ти си само навик, това ще си повтарям.
Докато не забравя как по детски бягах из горите в очите ти.
Докато смехът ти се превърне в непоносим спомен.
Докато ми отмилееш.
Или може би си хоби.
Хоби на тъгата.
И без това само лошо носиш със себе си.
Мога да те нарека и треска,
защото любовта ти разболява.
И нищо не е същото след като оздравееш.
Може би си някоя невроза
/аз май си ги колекционирам,/
връщаш се и си отиваш,
промъкваш се и се измъкваш.
Как да те наричам?
Прякор “зима” заслужаваш.
Суров си и си неприятен,
досадно студен и раняващ.
Просто навик си, кълна се,
нищо не очаквам вече,
но, кажи ми, как да се откажа,
като до тебе най-топло ми беше.





















